Постепенно светът отново дойде на фокус. Звуци, миризми и болката в ребрата ме връхлетяха едновременно, сякаш изплувах от дълбокото.

Другите съдебни заседатели реагираха сходно на Уин. Някои отказваха да повярват. Други замръзнаха в неподправен ужас, прозрели вероятността такъв човек да се разхожда свободно сред тях.

Който и да беше Банкнотата, овладя се безупречно. С нищо не се издаде. Отново измерих продължително Алек Уин.

Не можех да преценя със сигурност.

Имаше още един въпрос, който напираше да бъде зададен след последния отговор на Дилейни. Можех да й го задам веднага. Не го направих. Щеше да се изтълкува като опит да предизвикам прекратяване на процеса. Можеше да изглежда и като обвинително размахан пръст към съдебните заседатели. Би прозвучало по-добре, ако го зададе Прайър.

Оставих на него да го направи.

— Нямам повече въпроси — оповестих.

Прайър се хвърли напред още преди да седна. Беше като отвързана хрътка.

— Специален агент Дилейни, твърдите, че Ариела Блум и Карл Тоузър може да се окажат жертви на този сериен убиец, Банкнотата, нали така?

— Да — отговори Дилейни.

— Според показанията ви Банкнотата избира жертвите си, убива ги и после старателно подхвърля улики, за да натопи невинен човек, така ли?

— Точно така — потвърди Дилейни.

— Но съдейки по последния въпрос, който ви зададе господин Флин, вие сте убедена, че той прави много повече. Смятате, че се вмъква в съдебното жури, за да осигури осъждането на невинен човек, така ли?

— Да, така мисля.

Прайър се приближи още до ложата на съдебните заседатели и постави длан върху парапета. Позата му намекваше, че заема страната на журито, че застава зад него.

— Е, следователно подозирате, че серийният убиец в момента е в залата. И седи в ложата зад мен?

Притаих дъх.

— Преди да отговорите на въпроса, специален агент Дилейни — намеси се Хари, — искам адвокатът и прокурорът незабавно да дойдат в кабинета ми.

61

Кейн беше присъствал на много съдебни процеси и във всеки от тях имаше по нещо ново. Но тук новите неща бяха много.

Този път той имаше усещането, че е въвлечен истински в процеса. Не само като заседател, но и като активен участник. ФБР най-сетне го бяха надушили. Агент Дилейни изглеждаше умна жена, имаше проницателен поглед. Кейн долавяше живия й интелект. Достоен противник? Може би, помисли си.

Беше неизбежно, каза си той. След толкова много години, толкова много трупове, толкова много съдебни процеси. Накрая все някой щеше да събере две и две. Не ги беше улеснил. Разбира се, че не. Мечтаеше си обаче някой ден, дълго след смъртта му, да се намери умник, който да навърже всичко.

И като го навърже, да стигне и до Кейн. Щеше да прозре и да оцени стореното от него като никой друг. Неговата мисия. Неговото призвание. На показ пред света.

Не беше очаквал да се случи толкова скоро. Поне не преди да завърши шедьовъра си.

Другата изненада дойде от съдията.

Преди да повика адвоката и прокурора в кабинета си, той даде наставления относно журито. Всеки съдебен заседател трябваше да бъде държан отделно. За късмет, в съседните съдилища в момента не се гледаха дела, поради което имаше свободни стаи, кабинети, канцеларии, както и съдебни зали. Предостатъчно помещения за разделянето на заседателите. Жената, отговаряща за журито, помоли за допълнителна охрана, за да може всеки заседател да има придружител.

Кейн за пръв път виждаше такова нещо. Съдията не искаше журито да се разцепи, хората да започнат да се съмняват един в друг, да подозират, че някой от тях, току-виж, се окаже убиец.

След малко охранителите се събраха и изведоха заседателите поотделно от съдебната зала. Придружителят на Кейн беше млад мъж с руса коса и бледа кожа, който едва ли беше на повече от двайсет и пет. Отведе го от залата и влязоха в малък кабинет на главния коридор. Кейн седна на стол пред черен компютърен екран. Охранителят затвори вратата.

Поредната новост. Като се замисли, все някога трябваше да се случи. Въпреки това Кейн се изненада.

Искаше му се да избяга. ФБР затягаше обръча. Маската му се смъкваше. Кейн огледа тесния кабинет. Две бюра, обърнати към стена с календар. И двете бяха разхвърляни. Кламери, самозалепващи листчета и химикалки бяха разпилени покрай клавиатурите, а в края на бюрата и на пода бяха натрупани купчини от папки. Кейн стисна главата си с ръце.

Можеше да изчака и да успее. Делото беше на крачка от решението на съдебното жури.

Но можеше и да почука на вратата и да помоли охранителят да влезе. Не му трябваше повече от минута да затвори вратата и да му счупи врата. Униформата щеше да му бъде тясна, но може би щеше да се измъкне, ако се преоблече бързо, излезе и тръгне по коридора. Просто трябваше да държи главата си наведена или да се обръща на другата страна, когато види камера.

Мразеше да не знае как да постъпи. Каквото и да избереше, след време щеше да съжалява, знаеше го. Или трябваше да прекара остатъка от живота си в килия и да се проклина, че не е избягал, или да замине далече от Ню Йорк, да седи в някое кафене и да мечтае какво ли е щяло да се случи, ако беше издържал още малко.