Беше се добрал за рекордно кратко време от хотела край летище „Кенеди“ до апартамента на Арнолд в щата Роуд Айланд. Отначало консултантът отказваше да го пусне. Кейн му обеща разкритие. Вътрешна информация за мошеник, който и в момента е член на журито. Арнолд не устоя. Кейн влезе в луксозния апартамент, помоли за чаша вода, удуши Арнолд в гръб и го положи на пода в кухнята. Носеше си доларовите банкноти в пликче, което извади от жабката на автомобила, оставен на дългосрочния паркинг на летище „Кенеди“. Налагаше се да действа бързо, затова набута с лъжица някои от банкнотите дълбоко в гърлото на Арнолд. Постара се обаче една от тях да стърчи от устата му. Банкнотата, която беше маркирал с червена химикалка — беше запълнил всички звезди, стрели и листенца на държавния печат. Последната банкнота.

Банкнотата с пръстови отпечатъци и ДНК на Еди Флин.

Банкнотата, която щеше да пъхне адвоката зад решетките точно когато кариерата му щеше да се изстреля в Космоса. Флин беше по всички новини, във всички вестници. Най-търсеният адвокат в Ню Йорк. Кейн го беше предвидил.

За Еди Флин американската мечта приключваше дотук.

66

Грейнджър откопча белезниците, заповяда ми да се обърна и отново ги закопча пред тялото ми. Беше дребна проява на милост. Ако се возех в колата със закопчани на гърба ръце, белезниците щяха да се забиват в ребрата ми. Щях да припадна след две преки. Грейнджър натисна главата ми и ме принуди да седна на задната седалка на необозначена полицейска кола. Автомобил на цивилни ченгета. Миришеше на стара храна и седалките бяха прокъсани.

Кожата ми настръхваше при мисълта за Арнолд с натъпкани в гърлото пари. Банкнотата ме беше натопил. Точно както беше натопил другите. Трябваше да впрегна всичките си сили, за да се успокоя. Да не забелязвам болката и да си разчовъркам мозъка.

Шофьорската врата се отвори и Грейнджър седна зад волана. Ченгето от Роуд Айланд се тръшна на пасажерското място. Усетих как задната седалка се наклони, когато Андерсън се намести от лявата ми страна. Още беше с гипса. Погледнах го и видях нещо, което ме уплаши.

Той се потеше. И трепереше.

Грейнджър се включи в движението и потегли. Не откъсвах очи от Андерсън. Бях безмилостен с него в съда. И здравата му бях натрошил ръката. В момента би трябвало да злорадства. Да ме гледа презрително, да се наслаждава на победата. Двамата с Грейнджър би трябвало да пускат шеги и да се присмиват на защитата ми. Да ме плашат. Да повтарят, че това е краят, че ще прекарам остатъка от живота си в затвора.

Вместо това въздухът в купето беше сгъстен от напрежение. Напомняше ми за онези случаи, когато седях отзад в някой микробус или кола в очакване да се заемем с измамата.

— Благодаря, че ни остави да арестуваме този тип — каза Грейнджър.

— Няма проблем. Добър вечер, господин Флин, казвам се Валаскес — представи се ченгето от Роуд Айланд и отново насочи вниманието си към Грейнджър. — Радвам се, че управлението ме свърза с теб и ми спести главоболията около юрисдикцията. Веднага ми стана ясно, че Флин ви е слабост.

— О, да, имаме си история — каза Грейнджър.

Погледнах го в огледалото и вместо самодоволна усмивка, забелязах у него нещо друго. Възбуда. Ако седях с изправен гръб, можех да го наблюдавам в огледалото. Стрелкаше поглед по платното, по тротоарите, назад към Андерсън. И се стараеше да държи под око ченгето от Роуд Айланд — Валаскес.

Разбрах, че нещо не е наред. Не знаех само дали Валаскес е наясно. Май не.

Докато минавахме по Сентър Стрийт, се облегнах назад и усетих телефона си в джоба на сакото. Никой не ме беше обискирал. Като имах предвид възрастта и поведението им, тримата заедно сигурно работеха в полицията най-малко петдесет години.

Необичайно е ченге с поне десетгодишен стаж да забрави да обискира заподозрян. Откритието ме напрегна. Грейнджър зави няколко пъти и поехме на север. Което никак не ме разведри. Уж трябваше да ме закарат в Роуд Айланд. Най-бързият път беше на юг, право по крайбрежната „Рузвелт“, докато се влеем в междущатска магистрала 95. Никое ченге от отдел „Убийства“ няма да мине по друг път. Познаваха града по-добре от всеки друг.

— Къде отиваме? — попитах и бавно плъзнах пръсти към долния край на якето си, после преместих двете си ръце надясно, към дръжката на вратата.

— Затваряй си устата — сряза ме Грейнджър.

— Да го духаш — отговорих.

— Прави каквото ти се казва и си дръж езика зад зъбите — нареди Андерсън.

Не го послушах.

— Ако отиваме в Роуд Айланд, защо не караме по „Рузвелт“? — попитах.

Ченгето пред мен се завъртя към Грейнджър.

— Неприятно ми е да го кажа, но адвокатът има право. — Валаскес погледна часовника си.

— Движението е прекалено натоварено — отговори Грейнджър. — По това време ще има адско задръстване.

Последната дневна светлина бързо се топеше. Всички коли бяха на фарове. Полицейската кола остана тъмна, когато Грейнджър зави наляво. Отправихме се на запад. Поредица от бързи леви и десни завои, но продължихме в тази посока.

Погледнах през прозореца и попитах:

— Западна Тринайсета и Девето авеню? Какво търсим в този квартал?