Читаем Стъклен град полностью

Ала щом пазачите се опитаха да изведат затворника, той се закова на място и не помръдна. Втренчи се в инспектора, мърморейки нещо, но накрая се предаде и позволи да бъде изведен от залата. Сигурдур Оли все още се опитваше да спре кървенето. Носът му се беше подул, а кърпичката му се бе напоила с кръв.

— Кърви лошо — заключи Ерлендур, докато оглеждаше носа на колегата си. — Но не е нещо сериозно. Не е счупен.

Ощипа силно носа и Сигурдур Оли изпищя от болка.

— А може би е счупен — вдигна рамене инспекторът. — Не знам, не съм доктор.

— Това проклето копеле! — изруга детективът. — Копеле проклето!

— Дали ни разиграва, или наистина знае за друга жена? — попита Ерлендур, когато двамата напуснаха залата. — Ако има втора, вероятно има и други, които Холберг е изнасилил, и които не са повдигнали обвинения.

— С този тип не може да се проведе разумен разговор — отвърна Сигурдур Оли. — Правеше го за свое собствено развлечение, будалкаше ни. Играеше си с нас. Не може да се вярва на нито една негова дума. Кретен. Гаден кретен.

Отидоха в кабинета на директора и му разказаха накратко случката. По тяхно мнение, казаха му те, мястото на Елиди е в изолатора на психиатрията. Директорът се съгласи, но обясни, че единственото място, с което властите разполагат за подобен род престъпници, е „Литла-Храун“. Това не бил първият път, в който рецидивистът бил поставян под строг режим за насилие в затвора, и със сигурност нямало да бъде последният.

След това двамата напуснаха сградата. Докато чакаха голямата синя порта на паркинга да се отвори, Сигурдур Оли забеляза, че един от пазачите тича след тях и им маха да спрат. Изчакаха, докато ги настигне, и Ерлендур свали прозореца на колата.

— Иска да говори с вас — каза задъхан пазачът.

— Кой? — попита инспекторът.

— Елиди. Иска да говори с вас.

— Вече говорихме с него — отвърна възрастният полицай. — Кажи му, че няма да стане.

— Казва, че ще ви даде информацията, която искате.

— Лъже.

— Така каза.

Ерлендур погледна към Сигурдур Оли, който само вдигна рамене.

— Добре. Ще дойдем — каза накрая.

— Иска да говори само с вас, без него — добави пазачът, като гледаше към детектива.

Този път Елиди не бе пуснат от единичната килия и Ерлендур трябваше да говори с него през малкия отвор във вратата, който се отваряше с плъзгане от външната страна. В килията бе тъмно и не се виждаше нищо. Чуваше се единствено гласът на рецидивиста — дрезгав и пресипнал. Пазачът бе придружил Ерлендур до вратата, а после го бе оставил сам.

— Как е педалчето? — беше първото, което Елиди попита.

Вместо да стои до отвора във вратата, затворникът се бе оттеглил навътре. Може би лежеше на леглото, а може би седеше на пода, облегнат на стената. Инспекторът имаше чувството, че гласът идва от дъното на тъмната стая. Очевидно се бе успокоил.

— Не съм тук, за да си говорим сладки приказки — каза Ерлендур. — Искал си да говориш с мен.

— Кой според вас е убил Холберг?

— Не знаем. Какво имаш да ми казваш?

— Името й беше Колбрун — мацето, което оправи в Кефлавик. Често говореше за това. Разправяше как щели да го хванат на косъм, когато курвата повдигнала обвинение. Описа ми подробно всичко. Искаш ли да чуеш какво ми каза?

— Не — отвърна Ерлендур. — Какви бяха отношенията ви?

— Виждахме се от време на време. Продавах му пиячка и му носех порно, когато пътувах с корабите. Запознахме се, когато и двамата работехме в Пристанищната служба. Преди да започне да кара камиони. Ходехме заедно по градовете. Пропуснато чукане не се връща. Това беше първото, на което ме научи. Знаеше как да говори на жените. Да ги впечатли. Забавен тип.

— Обикаляли сте градовете, така ли?

— Затова бяхме в Кефлавик. Боядисвахме тамошния фар. Пълен е с гадни призраци. Ходил ли си? Виеха по цяла нощ. Беше по-лошо от тази лайняна дупка. Холберг обаче не го беше страх от тях. Него от нищо не го беше страх.

— И ти е казал направо, че е изнасилил Колбрун, въпреки че не сте се познавали добре?

— Намигна ми, когато тръгна да я изпраща след събирането. Знаех какво означава това. Беше голям чаровник. Беше му много забавно, че се е измъкнал. Много се смя за онова ченге, при което отишло после момичето — ченгето, дето съсипа случая…

— Познаваха ли се? Холберг и полицаят?

— Не знам.

— Споменавал ли е някога за дъщерята, която Колбрун е родила след изнасилването?

— Дъщеря ли? Не. Забременил я е, а?

— Казваш, че знаеш за друго изнасилване — смени темата Ерлендур, без да отговори на въпроса му. — За друга жена, която е изнасилил. Коя е тя? Как се казва?

— Не знам.

— Тогава защо ме извика?

— Не знам коя е, но знам кога е станало и къде е живяла. Горе-долу. Това ви стига, за да я намерите.

— Кога и къде е станало?

— Да бе. А аз какво ще получа?

— Какво да получиш?

— Какво можеш да направиш за мен?

— Не мога да направя нищо за теб и не искам да правя нищо за теб.

— Искаш и още как. Защото после ще ти кажа, каквото знам.

Инспекторът размисли.

— Нищо не мога да ти обещая — каза накрая.

— Не ми понася тази единична.

— Затова ли ме извика?