— Не знаеш какво е. Полудявам в тази килия! Не ти пускат светлина. Не знам кой ден е. Държат те тука като животно в клетка. Отнасят се с мен като с див звяр.

— Ти да не си граф Монте Кристо? — саркастично отвърна Ерлендур. — Ти си садист, Елиди. Най-лошият вид психопат и садист, който съществува. Малоумен идиот, който обича насилието. Хомофоб и расист. Не ме е грижа, дори да те държат тук до края на живота ти. Всъщност ще се кача горе и ще им го препоръчам.

— Ще ти кажа къде е живяла, ако ме измъкнеш оттук.

— Не мога да те измъкна оттук, идиот такъв. Нямам власт за това, а дори и да я имах, нямаше да го направя. Ако искаш да намалиш престоя си тук, най-добре спри да нападаш хората.

— Можеш да се споразумееш с директора. Кажи, че си ме подразнил. Кажи, че педалът е започнал. Аз съм съдействал, но той се е правил на умник. И ще ти помогна. На теб ще повярват. Знам кой си. Ще ти повярват.

— Холберг говорил ли е за други изнасилвания, освен тези двете?

— Ще го направиш ли?

Ерлендур помисли малко.

— Ще видя какво мога да направя. Говорил ли е за други изнасилвания?

— Не. Никога. Знам само за тези двете.

— Лъжеш ли?

— Не лъжа! Другата не повдигнала обвинение. Било е в началото на шейсетте. Той никога не отиде отново там.

— Къде там?

— Ще ме измъкнеш ли оттук?

— Къде там?

— Обещай!

— Не мога да ти обещая нищо — каза инспекторът. — Но ще говоря с тях. Кое е мястото?

— Хусавик.

— На колко години е била тя?

— Същата работа като с онази в Кефлавик, само че по-жестоко.

— Как по-жестоко?

— Искаш ли да чуеш? — попита Елиди, неспособен да скрие нетърпението си. — Искаш да чуеш какво й е направил, нали?

Не дочака отговор. Гласът му заграчи през отвора на вратата, а Ерлендур остана безмълвен и изслуша отвратителната изповед, лееща се от мрака.

* * *

Сигурдур Оли го чакаше в колата. Докато се отдалечаваха от затвора, Ерлендур му предаде накратко разговора си с Елиди, но спести по-голямата част от монолога в края. Решиха да издирят в регистъра хората, които са живели в Хусавик през шейсетте. Ако жената е била на възраст, близка до тази на Колбрун, както бе намекнал рецидивистът, имаше голям шанс да я открият.

— Какво стана с Елиди? — поинтересува се Сигурдур Оли, когато стигнаха до Тренгслин Пас.

— Попитах ги дали ще намалят престоя му в единичната килия и те отказаха. Какво повече да направя?

— Поне си спазил обещанието си — усмихна се по-младият полицай. — Ако Холберг е изнасилил двете момичета, това значи, че може да има и още, нали?

— Напълно възможно е — разсеяно отвърна Ерлендур.

— За какво мислиш пак?

— Има две неща, които ме глождят. Искам да знам от какво точно е починало малкото момиче — каза инспекторът и колегата му въздъхна. — И дали Холберг със сигурност е неин баща.

— И защо си блъскаш главата над това?

— Елиди ми каза, че Холберг е имал сестра.

— И какво от това?

— Сестра му е починала млада. Трябва да намерим медицинските й картони. Потърси ги в болницата. Виж какво можеш да откриеш.

— От какво е умряла ли да търся?

— Вероятно е било нещо подобно на болестта на Аудур. Веднъж Холберг споменал нещо за главата й. Поне така го описа Елиди. Попитах го дали е възможно да е било мозъчен тумор, но не знаеше.

— И как това ще помогне на разследването?

— Мисля, че може да има родствена връзка — обясни инспекторът.

— Родствена ли? И защо? Заради онази бележка ли?

— Да — кимна Ерлендур, — точно заради нея. Може би става дума за родствена връзка и наследственост.

15

Лекарят живееше в къща в провинциален стил в западната част на предградията на Графарвогур. Вече не упражняваше медицинска практика. Той посрещна лично Ерлендур и го покани да влезе в просторния вестибюл, който използваше като кабинет. Обясни на инспектора, че сега давал консултации на адвокати по случаи за телесни повреди. Кабинетът бе непретенциозно обзаведен, ала подреден, с малко бюро и пишеща машина. Самият доктор беше нисък, слабоват мъж с остри черти. Излъчваше жизненост. В малкия джоб на ризата си носеше две химикалки. Името му беше Франк.

Ерлендур бе позвънил предварително, за да си уговори среща. Следобедът се превръщаше във вечер и започваше да се смрачава. Междувременно Сигурдур Оли и Елинборг се ровеха из фотокопието на четиридесетгодишния регистър на жителите на Хусавик, който местната правителствена служба им бе изпратила по факса. Докторът предложи на инспектора да седне.

— Не са ли всички, които идват при вас, просто едни лъжци? — пошегува се Ерлендур, докато оглеждаше кабинета.

— Лъжци ли? — учуди се докторът. — Не, не бих казал. Някои от тях без съмнение лъжат, да. Нараняванията на врата са най-честият трик. Как да не повярваш на човек, който се оплаква от болки във врата след пътна злополука? Тези случаи са най-трудните. Някои хора чувстват по-силна болка от други, но не смятам, че са много тези, които се разминават с ужасния дискомфорт.

— Когато ви се обадих, си спомнихте веднага за момичето от Кефлавик.

— Трудно е да забравиш такова нещо. Как да забравиш тази майка? Казваше се Колбрун, нали? Разбрах, че се е самоубила.

— Кървава трагедия от началото до края — въздъхна Ерлендур.