Телефонът иззвъня и Ерлендур стана, за да го вдигне. Беше Сигурдур Оли и се обаждаше от дома си.

— Не можах да те открия вчера — каза той.

Инспекторът си спомни, че бе изключил мобилния си, докато говореше с Елин в Кефлавик, и явно не го беше включил отново.

— Има ли някакво развитие? — попита той.

— Вчера говорих с един мъж на име Хилмар. Също шофьор на камион, който понякога е преспивал у Холберг в Нордурмири. Спирка за почивка, или както там го наричат. Каза ми, че Холберг му бил добър приятел, нямал от какво да се оплаче и всички в службата го харесвали, понеже бил отзивчив, общителен и дрън-дрън. Не можел да си представи Холберг да има врагове, но добави, че не го познавал особено добре. Каза ми още, че Холберг се държал малко странно последния път, когато останал у тях, което е било преди около десетина дни.

— В какъв смисъл се е държал странно?

— Така, както Хилмар го описа, изглежда се е страхувал да вдигне телефона. Каза, че някакъв негодник не го оставял на мира, това бяха думите му, и постоянно му се обаждал. Сподели, че когато останал при Холберг в събота вечер, той го помолил да вдигне телефона вместо него. Направил го, но щом онзи, който се обаждал, разбрал, че не говори с Холберг, веднага затворил.

— Можем ли да разберем кой е звънял у Холберг напоследък?

— В момента го проверявам. Има и още нещо. Взех разпечатка от телефонната компания на обажданията, които Холберг е правил, и изскочи нещо интересно.

— Какво?

— Помниш ли компютъра му?

— Да.

— Така и не го погледнахме.

— Не, не сме. Това е работа на техниците.

— Забеляза ли да е свързан с телефона?

— Не.

— Повечето от обажданията на Холберг, почти всички всъщност, са към интернет сървър. Сърфирал е по цели дни.

— И какво означава това? — попита Ерлендур, който бе доста зле информиран за всичко, свързано с компютрите.

— Ще разберем, когато включим компютъра му — отвърна Сигурдур Оли.

Двамата пристигнаха в апартамента на Холберг в Нордурмири по едно и също време. Жълтата полицейска лента беше махната и вече нямаше никакви видими следи, че тук бе извършено престъпление. Светлините на горните етажи не светеха. Очевидно съседите не си бяха у дома. Ерлендур имаше ключ за апартамента. Отидоха право при компютъра и го пуснаха. Машината засвистя.

— Доста мощен компютър — отбеляза Сигурдур Оли и за момент се зачуди дали да не обясни на инспектора възможностите му и вида му, но реши да спре дотук.

— Така… — каза. — Сега ще погледна какви страници е съхранил в менюто с „любими“. Страшно много са! Сигурно е свалял и файлове. Уха!

— Какво? — попита Ерлендур.

— Хард дискът му е пълен догоре.

— Какво значи това?

— Трябват безброй файлове, за да запълниш един хард диск. Сигурно има цели филми. Ето нещо, което е нарекъл „авидео3“. Да видим ли какво е?

— Давай!

Детективът отвори файла и на екрана се показа прозорец, в който тръгна видеофилм. Гледаха няколко секунди. Беше порноклип.

— Това, което държаха над нея, коза ли беше? — възмути се Ерлендур.

— Има триста и дванайсет „авидео“ файла — отбеляза Сигурдур Оли. — Може да са клипчета като това или пък цели филми.

— Какво е това „авидео“? — попита инспекторът.

— Не знам — отвърна детективът. — Вероятно значи видео с животни. Има и „гвидео“. Да погледнем ли например „гвидео88“? Кликваме два пъти… увеличаваме прозореца…

— Какво правим два пъти? — не разбра Ерлендур, но спря по средата на изречението, понеже видя как четирима мъже, правещи секс, се разпростират по седемнайсетинчовия монитор.

— „Гвидео“ явно означава гей видео — заключи Сигурдур Оли, след като сцената свърши.

— Очевидно е бил сексманиак — каза инспекторът. — Колко филма има общо?

— Тук са повече от хиляда файла, но може да има много повече, съхранени навсякъде из твърдия диск.

Мобилният телефон на Ерлендур иззвъня от джоба на палтото му. Беше Елинборг. Тя трябваше да провери двамата мъже, отишли с Холберг на танците в Кефлавик през нощта на нападението над Колбрун. Жената осведоми инспектора, че единият от тях, Гретар, е изчезнал преди години.

— Изчезнал е, така ли? — попита Ерлендур.

— Да. Той е в базата данни за издирвани лица.

— А другият?

— Другият е в затвора — отговори тя. — Постоянно се е забърквал в неприятности. В момента му остава една година, за да излежи четиригодишна присъда.

— Присъда за какво?

— За какво ли не.

13