— Знаете ли нещо за убийството на Холберг?

— Не, не зная.

— И не сте участвали в него… пряко или косвено?

— Не.

За момент и двамата останаха смълчани.

— В епитафията, която е избрала за дъщеря си, се говори за врага — наруши мълчанието Ерлендур.

— „Опази живота ми от страх от враговете мои“ — кимна Елин. — Да, сама го избра, въпреки че не бе написан на нейната плоча.

Тя се изправи и отиде до една красива етажерка със стъклена витрина. Отвори едно от чекмеджетата и извади малка черна кутия. Отвори я с ключ, сетне отмести няколко писма и извади малък къс хартия.

— Намерих това на кухненската маса в нощта, когато Колбрун умря, но не съм сигурна дали е искала да го напиша на паметната й плоча, или не. Съмнявам се. Осъзнах колко много е страдала едва след като го видях.

Жената подаде листчето на Ерлендур и той прочете първите пет думи от Псалма, който бе потърсил по-рано в Библията: „Чуй гласа ми, о, Боже, като се моля!“.

12

Когато се прибра вкъщи същата вечер, намери дъщеря си заспала, подпряна на вратата. Ерлендур й заговори и се опита да я събуди, но тя не откликна, ето защо обви ръце около подмишниците й, вдигна я и я внесе вътре. Не знаеше дали спи, или е дрогирана. Сложи я да легне на дивана в хола. Дишането й беше нормално. Пулсът й — също. Остана загледан в нея, чудейки се какво да направи. Най-много му се искаше да я вкара във ваната. От нея се разнасяше воня, ръцете й бяха изцапани, а косата й — мръсна и сплъстена.

— Къде си била? — прошепна той сам на себе си.

Инспекторът седна на стола до нея, все още с палтото и шапката си, и дълго мисли за дъщеря си, докато накрая заспа дълбоко.

Когато на следващата сутрин Ева Линд се опита да го събуди, не му се искаше да отвори очи. Опитваше се да се върне към съня, който пораждаше у него същото неприятно чувство като кошмара от предната нощ. Знаеше, че това бе същият сън, но отново не успя да си го спомни. Всичко, което бе останало, бе само мъчителен дискомфорт.

Нямаше осем и навън беше още тъмно. Доколкото Ерлендур можеше да прецени, дъждът и есенните ветрове не бяха намалели. За негова изненада усети мирис на кафе, долитащ от кухнята, и пара, сякаш някой е бил в банята. Забеляза, че Ева Линд носи една от неговите тениски и старите му дънки, които бе пристегнала около тънката си талия с колан. Бе боса и чистичка.

— Снощи беше във върховна форма — заяде се с нея баща й, но веднага съжали. После си каза, че отдавна трябваше да престане да бъде мил с нея.

— Взех решение — заяви Ева Линд и влезе в кухнята. — Ще ставаш дядо. Дядо Ерлендур.

— И снощи реши да се надрусаш за последно, така ли?

— Може ли да остана тук, докато си намеря нова квартира?

— Твоя работа.

Инспекторът седна на кухненската маса до нея и отпи от чашата кафе, която дъщеря му бе наляла за него.

— И как стигна до това решение?

— Просто стигнах.

— Ей така?

— Мога ли да остана тук, или не?

— Разбира се, стига да го искаш. Знаеш го.

— А ще престанеш ли да ми задаваш въпроси? Да ме подлагаш на разпит? Все едно и вкъщи си детектив!

— Това ми е работата.

— Намери ли момичето от Гардабаер?

— Не. Този случай не е с приоритет. Говорих със съпруга й вчера. Не знае нищо. Но девойката е оставила бележка: „Той е чудовище, какво съм сторила?“.

— Сигурно някой й го е начукал на празненството.

— Начукал! Що за дума е това?

— Какво може да направиш на една булка, за да я накараш да избяга?

— Не знам — разсеяно отвърна Ерлендур. — Имам усещането, че младоженецът е опипал някоя шаферка и тя го е видяла. Радвам се, че ще задържиш бебето. Ще ти помогне да излезеш от този омагьосан кръг. Нужно е само време.

Той замълча за момент, а после каза:

— Необичайно е, че си толкова весела предвид състоянието, в което беше вчера.

Подбра думите си възможно най-внимателно, но все пак знаеше, че при нормални обстоятелства Ева Линд нямаше да грее така, да си вземе баня, да направи кафе и да се държи свободно, сякаш през последните години просто се е грижела за стария си баща. Дъщеря му го погледна и Ерлендур усети, че премисля възможните отговори, ето защо зачака гневната й тирада, придружена от скачане на крака и обидни крясъци. Но тя не го направи.

— Донесох няколко хапчета със себе си — спокойно отвърна тя. — Не става от само себе си. Нито пък за една нощ. Процесът е бавен и отнема дълго време, но това е начинът, по който искам да го направя.

— А бебето?

— Това, което взимам, няма да му навреди. Нямам намерение да му вредя. Искам да го родя.

— Какво изобщо знаеш за ефекта от дрогата върху ембрионите?

— Знам достатъчно.

— Добре, прави каквото желаеш. Взимай хапчета, размазвай се… или както там му казвате… и остани в апартамента, но размисли добре върху живота си. Аз мога да…

— Не! — прекъсна го Ева Линд. — Ти недей да правиш нищо. Продължи да си живееш своя живот и престани да ме шпионираш. Не мисли какво правя. Ако ме няма, когато се прибереш, не обръщай внимание. Ако се прибера късно или изобщо не се върна в апартамента, не се меси. Просто ме няма и толкова.

— Значи не трябва да ме засяга?

— Никога не те е засягало — отвърна дъщеря му и отпи от кафето си.