Дванадесета глава

Префектът на Юдея

1

Флоренция, вторник

— Къде… е… писмото? — задъхано и с усилие произнесох отделните думи.

Беатриче Моранди не забелязваше присъствието ми. В момента се намираше в съвсем друга вселена.

— Можех да си купя нов живот — каза тя. Говореше на себе си. — Да стана богата. Да изчезна. Да се сдобия с нова самоличност. Можех да живея във вила в Южна Америка с изглед към океана. Но не. Не ми стиска.

Забелязах, че Козимо се стресна. И той като мен се страхуваше, че се е случило най-лошото.

Моранди стана и отиде до много стар сейф в единия ъгъл на кабинета си. Примирено почука върху стоманената му врата.

След това клекна.

Завъртя диска напред-назад.

Отвори тежката врата.

Извади една папка.

Не смеех да дам израз на облекчението си. Не и преди да видя писмото със собствените си очи.

Тя се приближи до мен с малки стъпки и ми подаде папката. Внимателно я отворих.

Хилядолетното писмо, написано от Пилат до Тиберий, беше добре запазено. Плъзнах поглед по изрядните хоризонтални линии. Почеркът беше равен и наклонен леко надясно. Писмото беше написано върху велен — най-финия пергамент, изработен от телешка кожа. На първата страница пишеше до кого е адресирано: „моя господар, Тиберий Цезар“. Завършваше с печат, който се състоеше от две кръстосани P-та.

— Знакът на Пилат Понтийски! — с благоговение заяви Козимо.

Писмото се състоеше от четири страници. Фактът, че беше адресирано до самия император, обясняваше защо Пилат е използвал велен, а не по-обикновен пергамент или — пази боже — папирус.

Беатриче Моранди се беше свила на стола си с невиждащ поглед, насочен надолу към бездната, която я очакваше.

— Няма да подадем сигнал в полицията — казах аз, за да я утеша.

Тя не реагира. Това беше шансът ѝ. А не се възползва от него.

2

Двамата с Козимо внимателно отнесохме папката обратно в лабораторията, осветена от златните лъчи на следобедното слънце.

— Писмото! — триумфално се обърнах към Леонардо Романо и Катерина Коломбо.

Неговото лице грейна, а тя плесна с ръце.

— У Беатриче ли беше? — удивено попита той.

Взех чифт ръкавици и наредих четирите страници върху алуминиевия плот. Двамата с Козимо ги заснехме отблизо с телефоните си.

— Сложете ги право в сейфа! — казах след това на Леонардо.

Козимо се зачете в латинския текст, а през това време Леонардо прибра папката с ценните пергаменти в сейфа. Накрая затръшна вратата.

Аз се свлякох на дивана в лабораторията и се обадих на Уилям Макнамара, за да му споделя добрите новини.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас — възкликна той с гърмящия си глас. — Прочетохте ли писмото?

— Не още. Козимо го чете в момента. Но е на латински, а и го гледа от телефона си, така че ще отнеме време.

Попитах го как безопасно да го отнеса до МНД в Лондон.

— Имам контакти във Флоренция — обясни ми той. — Ще дойдат да вземат пергаментите. Ще ви изпратя съобщение с една парола.

Приключих разговора. Козимо все още си гледаше телефона. Мърдаше си устните. Четеше всяка отделна дума и я превеждаше наум.

— Какво пише Пилат? — поинтересувах се аз.

— Изчакай! — сряза ме той.

Макнамара ми изпрати съобщението с паролата: Rosebud102.

Леонардо и Катерина се върнаха към реставрацията на старата Библия, но от време на време хвърляха по някой изпълнен с любопитство поглед на Козимо.

След известно време ми се обадиха контактите на Макнамара във Флоренция. Били долу при колонадата на атриума. Помолих Леонардо да извади пергаментите от сейфа и бързо слязох по стълбите на Микеланджело.

Чакаха ме двама гиганти, облечени в подсилени със стомана костюми.

— Rosebud — каза единият.

Качихме се заедно до лабораторията. Метална папка за документи беше закопчана с белезници за китката на единия гигант. Сложих папката с писмото в нея.

Непознатите се обърнаха и си тръгнаха, без да кажат нито дума.

Изпратих съобщение на Макнамара, за да му съобщя, че са взели писмото. Той ми отговори с емотикон с вдигнат палец.

Козимо седеше на дивана зад неносещата стена. Беше оставил телефона си настрани.

— Прочете ли го? — попитах аз.

Беше пребледнял и го обля студена пот.

— Всичко наред ли е?

Няколко секунди стоеше неподвижно, вперил уплашен поглед пред себе си.

Побиха ме тръпки.

— Козимо?

— Боже господи — толкова тихо възкликна той, че едва го чух.

3

През затворената врата до нас достигаше врявата, вдигана от ученици, които бяха дошли на обиколка. На тавана упорито премигваше една гаснеща неонова лампа.

— Какво пише в писмото? — попита Леонардо.

— Прочетох само отделни фрагменти — уклончиво отговори Козимо.

— Но… — поде Катерина.

— Нищо не мога да кажа — отсече той.

В мига, в който двамата с него благодарихме на Леонардо и Катерина за помощта им, неоновата лампа се предаде и изгасна.

Слязохме надолу по стълбите.

Минахме през колонадата на атриума.

Излязохме от „Библиотека Медичи Лауренциана“.

Козимо спря, напълни лулата с тютюн и я запали. Беше потънал в размисли. Прочетеното го беше разтърсило. Едва когато стигнахме до пълния с туристи площад пред базиликата, ме хвана за рамото.