Читаем Сребърниците полностью

Скъпи мой Бьорн,

Когато четеш тези думи, аз вече ще съм си отишла. Ако всичко мине така, както си го представям и се надявам, току-що си научил, че имаш дъщеря.

Анджелина. Красиво име, нали? Малък ангел.

Повярвай ми, Бьорн, тя наистина е ангел. Красив и умен млад човек. Можеш да се гордееш с нея. С нашата дъщеря.

С мен обаче… Откъде да започна? Позволи ми първо да те помоля за прошка. Поведението ми спрямо теб може да се опише само с една дума: позорно. Може би ще разбереш колко дълбоко се разкайвам, когато дори няма да мога да ти кажа всичко това в лицето, както би трябвало и както заслужаваш. Принудена съм да го напиша засрамена и към края на живота си в писмо, което дъщеря ни да ти предаде, след като напусна този свят.

С тогавашния ми приятел се бяхме разделили за известно време, когато изведнъж те видях да стоиш в библиотеката на МНД като някой изтощен ученик. Това, че се влюбих до уши в теб, не беше преструвка от моя страна. Не знам дали не отворих сърцето си за теб, защото бях сърдита на приятеля си. Наистина се влюбих в теб, но през цялото време копнеех да съм с него. След лятото, което прекарах с теб, отново се събрахме.

Онази нощ в Рен льо Шато, когато те напуснах, току-що бях научила, че съм забременяла от теб. А приятелят ми ме беше убедил да дам още един шанс на връзката ни.

Признавам, че постъпих непростимо спрямо теб. Повярвай ми: наистина те обичах. Но приятелят ми беше любовта на живота ми. Или поне така си мислех. Колко любови има една жена? Множество големи и малки? Или само една голяма и множество малки? Аз имах само една голяма. Не мога да го обясня по друг начин. За съжаление, не ти беше любовта на живота ми, Бьорн. Когато голямата ми любов поиска отново да се съберем, нямах друг избор. Бях млада и глупава и те нараних.

После стана каквото стана — разведохме се. Той не беше онзи, за когото го мислех и се надявах, че е. Това, че се разделихме като неприятели, е не само по негова вина, а и по моя. Нито един мъж, когото съм обичала след това, а все пак последваха още два брака и няколко връзки, — не успя да го измести от сърцето ми.

Оставих него и другите ми двама съпрузи да си мислят, че Анджелина е негова дъщеря. Той живя с тази мисъл чак до смъртта си. Разбира се, трябваше да му кажа истината. Но тя се превърна в нещо, което отпъждах от ума си и се опитвах да забравя. Или нещо, на което не обръщах внимание. Просто не исках да го приема. В ума ми Анджелина стана негова дъщеря.

Твоят сънародник, великият поет Ибсен, пише, че „ако лишите един обикновен човек от житейската заблуда, тогава вие ще му отнемете щастието“. Имал е предвид хора като мен. През всичките тези години Анджелина беше моята житейска заблуда. След няколко години почти забравих, че съпругът ми не е истинският ѝ баща. Бях избутала тази истина в най-тъмното кътче на ума си; сред тихия мрак, в който крием и потискаме всичко онова, от което ни е срам. Сигурно всички си имат своите достойни за презрение тайни, нали така? Мога само да се надявам, че ще ме разбереш. Ние сме само хора. Крехки като снежинки. Пълни с лъжи. И самозаблуди, срам, себепрезрение и позор.

Двамата с теб така и не бяхме наистина заедно, Бьорн. Аз съм виновна за това. Беше ни позволено да се порадваме един на друг само за няколко летни седмици. Знам, че те натъжих и ядосах, но добри ми Бьорн: не си го изкарвай на Анджелина. И тя като теб не знаеше нищо.

А сега ще ти подаря най-ценното ми притежание: дъщеря ни Анджелина.

Благодаря ти за всичко, добри ми Бьорн. Прости ми.