Отне ми една секунда, докато разбера, че ми се подиграва. След това се засмя, изпускайки тютюнев дим през ноздрите си.

— Възможно ли е да работи за МНД? — предположих аз.

— МНД ли? Че защо?

— Подозирам, че Уилям Макнамара я е пратил да ме наблюдава.

— Той не е ли работодателят ти?

— Не ме познава. Не и лично. Може да я е наел, за да ме държи под око.

— Защото?

— Възможно ли е да ми няма доверие?

— Тогава не би те наел.

— Знам, че звучи странно. Но поразсъждавах малко на тази тема. Младата жена винаги знае къде съм. Наясно е с кого отивам да поговоря, къде съм отседнал и какво ще правя. Флоренция. Рим. Сан Марино. У дома в Осло.

— Същото се отнася и за човека на Луиджи Парчели.

— Не съвсем. Тони Еспозито беше скрил проследяващо устройство в куфара ми. Това обяснява как винаги изникваше на мястото, на което съм, впоследствие. Жената сигурно предварително е знаела къде ще отида. По всяко едно време. Дори и преди да стигна до съответното място. В Рим седеше пред хотела и ме чакаше. Откъде въобще знае, че съм в Амитерно? Казал съм само на един човек. Уилям Макнамара.

— И на италианските власти.

— Съмнявам се да са пратили някого да ме следи заради археологическо начинание в Италия.

— Възможно ли е да следи телефона ти?

— В такъв случай би дошла впоследствие. Но винаги е била на правилното място, след като съм уведомявал Макнамара за плановете си. Градовете, в които съм ходил. Хотелите, в които съм отсядал. Хората, с които съм щял да се срещна. Абсолютно всеки път, когато предварително съм го уведомявал какво ще правя.

5

След като си изпих кафето, отидох до руините на храма и седнах върху един куфар с инструменти. Над входа на криптата беше издигнато скеле от алуминиеви тръби, върху които беше опънат здраво брезент. Оттук се обадих на Макнамара. Той веднага ми вдигна.

— Белтьо! — прогърмя гласът му. — Как върви?

— Проникнахме в криптата.

Подробно му описах погребалната камера.

— Фантастично, професоре. Започвам да разбирам защо Даян не спираше да те хвали толкова.

Така ли е правила? Преглътнах този въпрос и му съобщих, че всички — археолози, копачи и работници — ще ходим в един ресторант в Акуила към седем вечерта, за да го отпразнуваме.

— Изпратете ми сметката! — заръча ми Макнамара. — МНД със сигурност трябва да поеме разходите за това празненство.

— Сърдечно ви благодарим — отвърнах аз и направих пауза за засилване на ефекта. — Между другото, мисля, че трябва да ти кажа нещо.

— Давай смело.

— На една от стените в криптата има окачен мраморен плакет с надпис, който техническият ръководител настоява веднага да изпратим в Рим за анализ.

— Така ли?

— Не разбирам закъде бързаме, но той настоява.

— Какво пише на плакета?

— Възхвала на един римски военачалник в Британия.

Престорих се, че съм забравил за възхищението, което Макнамара изпитва към мъжа, завладял част от остров Великобритания, Гней Юлий Агрикола, и магистърската му теза на тази тема.

— Така ли? Кой?

Басовият му глас трепереше от вълнение.

— Някой си Гней. Според техническия ръководител на плакета били посочени други години, свързани със завладяването на Британия.

— Гней Юлий Агрикола?

Това негово възклицание звучеше като свлачище.

— Той завладял…

— Знам кой е! Какво пише на плакета?

— За да съм напълно откровен, латинският ми не е много силен — признах аз, засмивайки се фалшиво. — Според техническия ръководител написаното измества римското нашествие на Британия с няколко десетилетия.

— Белтьо, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се.

— Можеш ли да снимаш текста и да ми го изпратиш?

За щастие, не можеше да види широката ми усмивка. Не само се беше хванал на въдицата, ами я бе захапал здраво и се подмяташе като дива сьомга. Ако младата жена наистина работеше за него, както предполагах, довечера щеше да я накара да слезе в криптата, за да направи няколко снимки.

— Днес е невъзможно — излъгах аз. — Погребалната камера е затворена.

— Затворена ли?

— До рано сутринта. Измервателният екип трябва да определи точните ѝ размери. Така че ни помоли да я оставим на негово разположение, докато не тръгнем към Акуила довечера.

— Тогава по-късно вечерта?

— Всички ще сме в Акуила. Утре мога да снимам плакета. Или не. Техническият ръководител каза, че на зазоряване щял да го предаде на екипа, който ще замине за Рим към седем. Но ако успея да стигна…

— Кажи ми друго — как се охраняват разкопките?

Разговорът вървеше в правилната посока.

— Районът е заграден, но почти няма охрана. Никой не знае с какво се занимаваме и още по-малко какво сме намерили. Освен една Анджелика Зели. Не съм ти споменавал за нея. Репортерка от „Гардиън“. Наехме група охранители, които ще пристигнат от Рим утре.

— Хубаво, Белтьо, хубаво.

Приключихме разговора, след което устните ми се разтеглиха в лукава усмивка.

6

Към шест и половина екипите се събраха, за да тръгнат заедно към Акуила. Ръководителите бяха поръчали два автобуса. Наложи ми се да използвам цялата си убедителност и професорския си авторитет и да напомня, че операцията е моя, за да накарам техническия ръководител да освободи и местните пазачи, които охраняваха разкопките.