Всички казваха колко е сладка; очарователна, съвършена, истинско ангелче. Тя беше следващата ми цел. Знаех, че няма да се съгласи да дойде до езерото без някаква примамка. В погледа й имаше нещо особено. Тя виждаше неща, невидими за другите.

Казах й, че там има зайчета; майка и нейните бебета. Заведох я до храстите, досами ръба. Тя надникна в тях. Аз стоях зад гърба й. Натиснах лицето й надолу, хванах я за врата и седнах отгоре й. Тя се дави и кашля, а после спря.

Ах, Кейтлин, Кейтлин, Кейтлин. Ти си моят дар.

Когато слязох от малкото й тяло, най-сетне знаех отговорите на всички въпроси. Не бях прокажен, бях благословен. Принасянето на сестра ми в жертва донесе избавление. От този ден нататък аз бях свободен да взема онова, което исках, и да унищожа онова, което не харесвах; бях свободен от вината и угризенията.

Състраданието просто го няма, подобно на отрязан крайник. Не може да се подмени или да се трансплантира, а и аз нямах желание това да се случи. То е като окови, които приклещват простосмъртните към морала и етиката. Не и мен.

И така, кое е първо, яйцето или кокошката? Отговорът е, че това изобщо не ме интересува.

Когато ръмженето на мотора заглъхва в далечината, аз се обръщам и си тръгвам.

Тя ще бъде достоен противник.

По пътя си ще открие точно онова, което аз искам да й покажа.

Ще узнае тайните на дома в Крестуд, но никога няма да узнае моята.

ГЛАВА 21

Въпреки че беше тръгнала след него, Ким паркира пред участъка малко преди Брайънт.

— Влез и се поизчисти. Аз отивам да се видя с Уди — каза му тя и се отправи към входа на сградата.

— Заставам изцяло зад поведението си, така че недей да…

— Имам седем минути до срещата с него, така че побързай.

Двамата изтичаха нагоре по стълбите и влязоха заедно в стаята.

Досън се ококори.

— Божичко, изглеждате така, сякаш сте се били в кална локва.

После се разхили.

— Как ми се иска да бях присъствал. Щях да заложа на началството.

Брайънт седна.

— Много ясно, Досън, всеки човек с капка разум в главата си би заложил на началството.

— Намерихме кости — каза Ким, докато сваляше якето си.

Тя прокара пръсти през косата си, после добави:

— Брайънт ще ви разкаже останалото.

Ким се отправи към вратата.

— Началство — спря я Брайънт. — Кажи му истината.

— Разбира се — отговори тя и продължи към стълбите.

Ким пресметна наум, че й оставаше около минута и половина, когато почука на вратата на шефа си. Изчака да я повика, Нямаше да спечели нищо, ако го ядосаше допълнително.

Измина разстоянието от четири крачки до стола и забеляза, че стрес топката си стоеше върху бюрото. Сега вече беше ясно, че е загазила.

— Стоун, какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

— Ъ-ъ, какво точно имате предвид? — попита тя.

Нямаше да си го прости, ако се извини за нещо друго, без да иска.

— Не ме размотавай. Глупостите, които сте направили заедно с Брайънт, могат сериозно да застрашат…

— Брайънт не е направил нищо, сър. Той само наблюдаваше.

Уди я изгледа ядосано.

— Имам свидетел, който твърди, че го е видял в изкопа.

— А четиримата, които бяха най-близо до изкопа, ще свидетелстват, че това не е така.

— А какво би казал самият Брайънт?

Ким преглътна. И двамата знаеха отговора на този въпрос.

— Сър, съжалявам за постъпката си. Знам, че не биваше да го правя, и искам съвсем искрено да се извиня за…

— Спести ми тези излияния. Няма да ти помогнат по никакъв начин, а освен това ми призлява от тях.

Прав беше. Ким изобщо не съжаляваше.

— Как разбрахте?

— Не че ти влиза в работата, но доктор Матюс…

— Ясно, трябваше да се досетя, че той…

— … беше в пълното си право да ми се обади — повиши глас Уди. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?