Читаем Сподавен списък полностью

— Ще ти се.

Ким се засмя с глас.

— Какъв прекрасен звук. Трябва да го издаваш по-често.

Ким знаеше какво щеше да й каже.

— Отговорът е "не".

— Дори не знаеш за кого говоря.

— Знам и още как — отвърна тя, като подчерта всяка дума.

На излизане от управлението беше мернала Питър Грант.

Той все още работеше в прокуратурата, така че се случваше да се засекат, но откакто се разделиха, тя беше избягвала да говори с него.

Брайънт въздъхна.

— Хайде, Ким. Дай му шанс. Ужасно му липсваш. А той на теб — още повече.

Ким помисли малко и отговори честно:

— Не, никак даже.

— Той те обича.

Ким сви рамене.

— А и двамата бяхте по-различни, когато бяхте двойка. Не бих казал щастливи, но все пак поносими.

— Сега съм по-щастлива.

— Не ти вярвам.

Ким наля кафе и за двамата и те се върнаха в дневната.

— Ким, гледай сега — убеден съм, че съжалява, за каквото и да е виновен.

Ким се съмняваше в това, най-вече защото Пийт не беше виновен за нищо. Вината беше нейна. Винаги беше нейна.

— Брайънт, колко време бяхме заедно с Питър?

— Почти година.

— И колко пъти според теб е оставал да преспи тук?

— Доста.

— Така, а искаш ли да разбереш коя беше причината да се скараме окончателно последния път?

— Ако ти се разказва.

— Само и само за да ме оставиш на мира. Скъсах с него, защото една сутрин той си забрави четката за зъби.

— Шегуваш ли се?

Ким поклати глава и си спомни деня, в който той беше отишъл на работа, тя беше влязла в банята и беше видяла как четката му просто си стои до нейната. Не беше изпитвала такъв ужас при вида на нито едно местопрестъпление.

— Осъзнах, че ако не съм готова да споделя чашата, в която държа четката си за зъби, значи не съм готова да споделя почти нищо друго.

— Със сигурност можехте да поработите над проблема.

— За Бога, това не ти е "Среща с непознат", а ти не си Сила Блек[4]. На някои хора им е писано да срещнат любовта и да живеят щастливо до края на живота си. На други им е писано друго. Това е всичко.

— Просто ми се иска в живота ти да има човек, който да те прави щастлива.

— Мислиш ли, че това ще ме направи по-приятна като колега? — попита Ким и показа, че разговорът беше приключил.

Брайънт разбра какво имаше предвид тя.

— Мамка му, ако беше толкова лесно, аз щях да дойда да живея с теб.

— Ама заповядай, само гледай да не си забравяш четката, за зъби.

— Няма, направо ще донеса чашата, в която през нощта си държа ченето.

— Не, наистина, спри.

Брайънт изпи кафето си.

— Добре, стига толкова любовна игра. И двамата знаем защо съм тук. Ще ми покажеш или не?

— Ами…

— Хайде, престани да ме дразниш.

Тя скочи на крака и се отправи към гаража. Брайънт я следваше по петите. Ким взе своето съкровище от работния плот и се обърна с лице към него. После внимателно махна памучната калъфка, която го предпазваше от външната температура.

Брайънт погледна с възхищение мотоциклетния резервоар за гориво.

— Оригинален?

— О, да.

— Каква красота. Къде го намери?

— В Ebay.

— Може ли?

Ким му го подаде. Беше се ровила шест седмици в интернет, за да намери модела от 1951-ва. Много по-лесно се намираха части за моделите от 1953-та и нагоре. Но тя никога не беше търсила лесното.

Брайънт погали четирите гумени подложки, монтирани от всяка страна на резервоара, и поклати глава.

— Красота.

— Стига ти толкова, върни ми го.

Брайънт й го подаде и започна бавно да обикаля около мотора.

— Това не е ли същият модел, който Марлон Брандо кара във филма "Дивият"?

Ким подскочи, за да седне на работния плот. После поклати глава.

— Не, неговият е от хиляда деветстотин и петдесета.

— Би ли го подкарала някога?

Тя кимна. Карането на "Триумф"-а щеше да бъде за нея като терапия. Моторът "Нинджа" беше вълнуващ и я предизвикваше. Когато го караше, тя удовлетворяваше една своя дълбока нужда — но мотоциклетът "Триумф Тъндърбърд" беше въплъщение на красотата. Самото му присъствие я връщаше обратно към единствените три години, през които беше успяла да почувства някакво подобие на задоволство. Една кратка интерлюдия между основните действия.

Телефонният звън я изненада. Тя скочи от работния плот и отиде да вземе телефона си от кухнята.

Видя номера.

— О, не — прошепна тя.

Ким се изстреля от къщата и изтича на улицата. Отговори едва когато стигна две къщи по-надолу. Нямаше да допусне домът й да бъде осквернен с този разговор.

— Ким Стоун.

— Ъъъ, госпожице Стоун, обаждам се по повод на един инцидент, свързан с вашата майка. Тя…

— А вие сте?

— О, извинявам се. Казвам се Лора Уилсън, отговорник нощна смяна в дома за специализирани грижи в Грантли. Страхувам се, че тя имаше пристъп.

Ким учудено поклати глава, преди да попита:

— Защо ми се обаждате?

Последва кратко мълчание.

— Ами… защото сте отбелязана като телефон за връзка при спешност.

— Така ли пише в досието й?

— Да.

— Мъртва ли е?

— Бога ми, не. Но не й хареса…

— Значи трябваше да прочетете досието по-внимателно, госпожице Уилсън, и тогава щяхте да видите, че има само една ситуация, за която би било необходимо да ме уведомите, а вие самата току-що потвърдихте, че случаят не е такъв.

— Съжалявам. Нямах представа. Моля, приемете извиненията ми, задето ви обезпокоих.