Читаем Сити полностью

— Не! — казаха и двамата едновременно.

— Остани при нас, Ник, моля те — каза Кейт.

Погледнах Джейми. Той ми кимна окуражаващо.

— Добре — казах и се усмихнах слабо.

Същата вечер седях на бюрото си и гледах смълчаната долина, осветявана от пълната луна. Дали да остана? Тук ми беше страшно хубаво, а и нямах къде другаде да отида. Агентът по недвижими имоти бе успял да даде апартамента ми под наем. Желанието на Кейт да остана при тях беше повече от очевидно. Защо? Подозирах, че има нещо общо с Джейми. Може би тя си мислеше, че бих могъл да го променя, или по-скоро да го предпазя от промени. Въздъхнах. Вероятността за това беше твърде малка.

Останех ли обаче, как щяха да реагират, когато разберяха за поглъщането? Е, Кейт сигурно щеше да го одобри. Като мен и тя не даваше и пукната пара за „Декер“.

Но Джейми?

За него щеше да е истински удар. Макар и да не би трябвало да реагира по такъв начин. Едно от нещата, които определено привличаха интереса на „Блумфийлд Уайс“ към „Декер“, беше работният персонал, а Джейми беше един от основните играчи в него. А постоянната работа в Уайс беше определено по-добрата алтернатива, отколкото безработицата, след като „Декер“ бъдеше погълната.

Ето, по този начин убедих себе си, че не предавам приятелите си.

По този начин Рикардо получаваше точно онова, което заслужаваше.

На следващата сутрин малко след осем ми позвъни лично Стал.

— Ще се захващаме с предложението ти — изръмжа той. — Утре те искам в офиса ни на Бродгейт в десет и четиридесет и пет. Имаме среща с лорд Къртън.

Чаках го във фоайето на „Блумфийлд Уайс“. От двете страни го съпровождаха двама банкери. Макар да бяха средни на ръст, се извисяваха над него. В действителност тримата напомняха силно на мафиотски бос с две горили зад гърба си.

А тези двамата наистина си бяха горили. „Блумфийлд Уайс“ се славеше с агресивността, с която се отнасяше както към корпоративно-финансовите си сделки, така и към всичко останало. Тези двамата специално имаха голям дял в разгрома на дузини корпорации по целия свят. Технически дейността им беше позната като „сливания и поглъщания“.

Стал ме представи като „момчето, за което ви говорих“. Имената на банкерите бяха съответно Шварц и Годфри. Забързахме през павираните площади в центъра на Бродгейт до едно такси. Офисът на „Декер Уорд“ се намираше на една малка улица точно зад „Банк ъф Ингланд“. Пътят дотам ни отне петнадесет минути. Ако бяхме тръгнали пеш, щяхме да стигнем за пет.

Разбира се, до този момент не бях стъпвал в кантората на „Декер Уорд“. Това беше мястото, откъдето се ръководеше традиционният бизнес на фирмата: търговия с бразилски и ексколониални ценни книжа, поверителен бизнес с някои клиенти, малка финансово-мениджърска група и корпоративно финансиране. Това поне си мислех, че се върши там. Настанен на три мили от него сред небесата, екипът на Рикардо нито знаеше, нито пък даваше пет пари с какво всъщност се занимават в „Декер“.

Спряхме пред елегантна четириетажна викторианска постройка в светлосиво и влязохме в нещо, което можеше да е гостна и на някоя селска къща. Човекът на рецепцията приличаше повече на лакей, отколкото на охрана. След като провериха с уважение документите за самоличност, ни поканиха в един асансьор, а после в залата за съвещания на съвета на директорите един етаж по-горе. Подредена на стената дълга редица финансисти от викторианско време гледаше към дълга полирана маса. Приближих се до стената да разчета имената. Имаше един Декер, един Уорд, но повечето бяха Къртън.

Стал също огледа внимателно залата. Личеше, че му хареса. И то много.

— Дуайт, как мислиш, дали не можем да подредим кътчето ни тридесет и осмия етаж по същия начин?

Хвърлих поглед към двамата банкери и с мъка потиснах усмивката си.

— Не знам, Сидни — отговори Дуайт. — Ще трябва да вземем малко стари снимки на родата ти. Сигурен съм, че ще можем да намерим художник, който да ги поразкраси малко.

Стал се изсмя.

— Ще ги накарам да лепнат баба ми. Знаеш ли, тя беше селската сваха. Да знаеш само какъв майстор беше да урежда сватби — ама ей така, от нищо.

В този момент вратата се отвори и лорд Къртън прекрачи прага. С високата си стройна фигура, дългата светла коса и елегантния си костюм той беше въплъщение на достойнството и сигурността.

— Добро утро — поздрави той и протегна ръка. — Приятно ми е, Андрю Къртън.

Стал стисна ръката му.

— Сидни Стал. Това са Дуайт Годфри и Джери Шварц. С Ник Елиот се познавате.

— Не мога да си спомня — отвърна той, но пое ръката ми и се усмихна дружески.

Стал ме изгледа леко навъсен.

— Ник доскоро е работил в „Декер Уорд“.

Къртън на свой ред свъси чело.

— В групата по развиващите се пазари — добавих бързо аз. — Срещали сме се веднъж.

— О, съжалявам. Познавам повечето хора от групата, но за вас не можах да се сетя. Качихте се на друг кораб, така ли?

— Нещо от този род, сър.

Студените очи на Къртън ме изучаваха няколко секунди, после той се обърна към Стал.