Читаем Сити полностью

— Лорд Къртън и семейството му притежават петдесет и един процента. Предшествениците му са основали фирмата преди сто и тридесет години. „Шалме“, частната швейцарска компания, притежава двайсет и девет процента. Закупили са ги през 1985. А останалите двайсет процента са собственост на другите директори.

— И Рос е един от тях, така ли?

— Не съвсем. Рос отказва да влезе в съвета на директорите. Иска групата му по развиващите се пазари да бъде колкото е възможно по-самостоятелна.

Улпин и Стал се спогледаха. Погледът на Улпин говореше: „Нали ти казах“, а на Стал излъчваше само раздразнение. Проумях, че съм стъпил, макар и за миг, на политическо бойно поле. След няколко секунди обаче вниманието на Стал отново се върна върху мен.

— Добре, как според вас можем да закупим компания, която се държи под такъв здрав контрол?

— Къртън си няма и представа в каква дупка го е завлякъл Рос. Кажем ли му го, ще е готов веднага да се отърве от фирмата. Особено след като му съобщим за проблема и му предложим идеалното решение.

— А именно? — попита Стал и пуфна с пурата си.

— „Блумфийлд Уайс“ придобиват портфейла на „Декер“ и успяват да се отърват от него. Не са много фирмите по света, способни на това нещо. Те трябва да са крупна компания, да знаят как да търгуват и да познават развиващите се пазари. А това могат да бъдат единствено „Блумфийлд Уайс“ и никой друг.

— Това ще е дяволска позиция — заяви Улпин. — Рискът ще е неимоверен.

Погледнах Стал право в очите.

— А аз си мислех, че правите точно това: да поемате рискове.

Стал отново се изкикоти.

— Това момче определено ми харесва. Разбира се, че можем да поемем този риск, Сай. Ще изкупуваме облигациите за жълти стотинки. Но какво ще правим с швейцарците?

— Не знам. Нямам представа какво им е казал Рос за тази позиция. Невъзможно е и да разберем откъде всъщност идват парите. Практически е невъзможно да намерим що-годе някаква информация за „Шалме“. На теория това е малка женевска банка, но разполага с милиарди, които управлява, и си мисля, че използва парите на клиентите си, за да финансира „Декер“.

— В Южна Америка „Шалме“ се ползва с репутацията на добра банка за пране на мръсни пари — прекъсна ни Улпин. — Обзалагам се, че списъкът на клиентите им гъмжи от наркотрафиканти и корумпирани политици.

Това беше тема, която изобщо не желаех да повдигам. Не исках да плаша „Блумфийлд Уайс“ с приказки за пране на пари.

— „Шалме“ явно са много лоялни към Рикардо Рос — казах. — Но ако разберат, че има голяма вероятност да кажат сбогом на паричките си, като едното нищо могат да обърнат другия край. Ще повторя още веднъж: най-добрият начин за тях да си върнат парите може да е изкупуването на портфейла на „Декер“ от страна на „Блумфийлд Уайс“ с последващата му продажба.

— Интересно — коментира Стал. — И така, какво искаш, момче? Комисиона от два процента? Трябва да знаеш, че си имаме хора, на които им е известно всичко за това корпоративно финансиране.

— Сигурен съм, че имате — усмихнах се. — А комисиона не ми трябва. Знам, че така или иначе няма да ми платите. Единственото нещо, за което ви моля, е да ме държите в течение.

— Каква ще ти е ползата от това?

— „Декер Уорд“ се отнесе много лошо с мен — казах. Напрегнатият ми глас изненада и самия мен. — Искам да си платят.

Стал се усмихна. Бяха му еднакво ясни както жаждата за отмъщение, така и алчността. Някой по-доблестен мотив като нищо можеше да възбуди подозрението му.

— Да, ще си платят. Тоест, това ще стане, ако решим да действаме съгласно предложението ти — добави бързо той. Нещо в гласа му обаче ме накара да бъда сигурен, че ще го направи. Не можах да сдържа усмивката си. Той я долови и кафявите му очи проблеснаха.

— Добре — каза той и се изправи. — Ще ви се обадим. Скоро.

— И къде беше тази сутрин с чудесния си костюм? — попита Кейт. Току-що бяхме седнали да вечеряме и почвахме салатата, която бях приготвил. — Да не си ходил да търсиш работа?

Двамата с Джейми ме изгледаха въпросително. Целия ден си бях блъскал главата как да се справя със ситуацията. Не можех по никакъв начин да им кажа истината. Това би означавало да искам прекалено много от Джейми, да не говорим, че после не бих имал очи да остана в къщата му.

Предавах го, и това никак не ми харесваше.

— Да — излъгах. — Една консултантска фирма по мениджмънт. Искат да започнат някакъв бизнес с Русия.

— Коя точно? — попита Джейми.

— КЕЛ — отвърнах. — Съвсем малка фирма.

— О, знам ги! Кристиан Диърбъри работи там. Не го ли помниш? Учихме заедно в Оксфорд.

По дяволите! Пак я омотах.

— Не, не си го спомням — отвърнах.

— Е, мога да му завъртя една шайба. Може да ти свърши работа.

— Не, не се притеснявай. Сигурен съм, че не им трябвам. Консултантската дейност не се различава много от банковото дело. Просто не трябваше да ходя при тях.

Чувствах се страшно неудобно и двамата го виждаха. Но нямаше начин как да им кажа с какво се занимавам в действителност.

Разбраха, че не ми се говори, и замълчаха.

Поех си дълбоко дъх и продължих.

— Може би ще е по-добре, ако си тръгна вече. Крайно време е да си потърся някаква квартира.