Брей! Спомних си, че само преди месец се търгуваха на шейсет и седемдесет процента.

— Значи никакви премии тази година?

Джейми въздъхна.

— Нещата са още по-мрачни. В началото на тази година капиталът ни възлизаше на милиард и половина. По днешни цени загубите ни са по-големи от тази сума. В техническо отношение ние сме в положение на несъстоятелност. Разбира се, всички загуби са нереализирани. А и никой извън групата не знае нищо за случая, дори и лорд Къртън. Все още има шанс пазарът да се завърти благоприятно за нас. Но дотогава ще разчитаме на парите от „Шалме“ и на виртуозното счетоводство.

Джейми имаше право. Бях доволен, но направих всичко възможно да не го покажа. Той беше много притеснен. Не искаше „Декер“ да изчезне яко дим, преди да си е получил поне първото солидно възнаграждение от тях.

Когато обаче на следваща сутрин седнах да работя, открих, че ми е невъзможно да се съсредоточа. Бележките ми, погълнали така силно вниманието ми предния ден, сега лежаха разпилени върху бюрото. Погледът ми се зарея през прозореца към ябълковите градини.

Значи „Декер“ рухваше? Чудесно! Съжалявах единствено, че не аз съм този, който им е придал първоначалната скорост. Изпитвах леко угризение заради Джейми и някои от останалите, които щяха да изгубят солидните си премии след всичкото нечовешко блъскане, което бяха вложили. Но Джейми трябваше да е щастлив, че има жена като Кейт. За какво му бяха толкова пари?

„Декер“ по всяка вероятност все някак си щеше да се измъкне. Цената на мексиканските ценни книжа щеше да се вдигне. Кой знае, може би пък „Декер“ щеше да извади късмета и да приключи с цяло състояние ситуацията, вместо да рухне? Точно сега обаче бе много слаб и уязвим. Ако исках да си отмъстя, сега беше моментът.

А аз жадувах за мъст. Рикардо и брат му бяха съсипали кариерата ми, бяха откраднали дисертацията ми, бяха уредили да ме пребият и да ме изхвърлят от квартирата ми — и всичко това с очевидна безнаказаност. Арогантността им надминаваше всякакви граници. Не можех да ги оставя, без да си платят. Какво ми беше заявил Рикардо? „Не си ли с мен, значи си против мен.“ Чудесно. Аз бях срещу него.

Какво обаче можех да направя?

Спомних си, че Кейт предлагаше на Джейми да си потърси работа в „Блумфийлд Уайс“. Вярно, това щеше да ядоса Рикардо. Но той едва ли щеше да се развълнува чак толкова, ако започнех работа при тях. Едва ли щях да представлявам чак толкова голяма ценност за тях с двумесечния си опит във финансовото дело.

Я почакай! Май че го измислих. Отначало ми се стори истински абсурд, но колкото повече го обмислях, толкова по-смислено ми изглеждаше. Захвърлих Пушкин на една страна и започнах трескаво да подреждам мислите си върху чист лист хартия.

Щеше да ми трябва късмет. Извадех ли го обаче, „Декер“ щеше да го духа много здраво. И то благодарение на мен.

24.

Същия следобед попитах Кейт дали ще има нещо напротив, ако проведа няколко международни разговора. Тя не възрази. Започнах със службата за международни справки и поисках номера на „Блумфийлд Уайс“ в Ню Йорк. После позвъних в централата им, като поисках името и номера на президента им. После набрах самия президент.

Оказа се, че Сидни Стал бил в Лондон. И това ако не беше късмет! Взех лондонския му номер от секретарката му в Ню Йорк.

— Тук офисът на господин Улпин — обади се женски глас.

— Мога ли да говоря с господин Стал? Разбрах, че в момента е в Лондон.

— Да, в Лондон е. Но в момента има среща с господин Улпин. С кого разговарям?

— Ник Елиот. От „Декер Уорд“.

— Може ли някой друг да ви свърши работа, господине? Господин Стал ще бъде зает доста време.

Филтрираха ме. Не беше изненадващо.

— Не. Трябва да разговарям лично с господин Стал. Бихте ли му предали, че става дума за загубите на „Декер Уорд“ по мексиканската им позиция? Ще ви бъда особено благодарен, ако му предадете, че го търся неофициално. Ще ви дам номера си. — Дадох й домашния номер на Джейми.

— Разбира се, господине. Ще му предам — произнесе женският глас, като не остави и съмнение у мен, че господин Стал в никакъв случай няма да се обади.

Помислих си дали да не отида в „Блумфийлд Уайс“ посредством Стивън Трофтън, но след известен размисъл се отказах от идеята. Не можех да му се доверя и бързо щях да загубя контрола върху събитията. Много по-добре беше да търся пряк контакт с шефа им.

Седях до телефона във всекидневната и четях вестник. Кейт беше в градината и играеше с Оливър. По едно време влезе да си вземе нещо разхладително.

— Почивка ли? — запита тя изненадана. Никога не прекъсвах за повече от десет минути, ако не се броеше времето за хранене.

— Току-що завърших една глава — казах. — И сега си консумирам наградата — четене на вестник.

Тъкмо бях преполовил спортния раздел на вестника, когато телефонът иззвъня. Мигновено грабнах слушалката.

— Мога ли да говоря с Ник Елиот? — попита млад и спокоен американски глас.

— Да, аз съм.

— Обажда се Престън Морис. Работя за господин Стал. Доколкото разбирам, сте го търсили.

Огледах се. Кейт беше още в градината.

— Трябва да говоря лично с господин Стал — казах.