Читаем Сити полностью

Останах за вечеря и след това се върнах в хотела. Всичко беше пусто без Изабел. Отидох в стаята й и опаковах багажа й. Чувствах се неудобно, докато събирах малкото й вещи. Изглеждаше толкова неестествено домашно нещо, сякаш, макар че в момента бяхме разделени, правехме крачка един към друг. Иронията на ситуацията ме сграбчи за гърлото.

Върнах се в стаята си с куфара й и се приготвих да си лягам. Телефонът иззвъня. Погледнах часовника си. Единайсет часът. Вдигнах слушалката.

— Да?

— Сеньор Николас Елиот?

Гласът беше груб, акцентът толкова силен, че аз едва различих името си. Сърцето ми се разтупа.

— Да?

— Приятелката ви е при мен. Давате ми един милион долара. Аз я пускам.

Разумът ми трескаво запрепуска. Знаех, че не аз трябва да водя тези преговори. Трябваше да ги насоча към Луиш и Нелсън.

— Аз не съм неин приятел. Само работя с нея — казах.

— Ако не ми дадете един милион долара, тя ще умре! — заплаши гласът. Акцентът беше толкова силен и думите толкова мелодраматични, че ми прозвучаха съвсем нереално.

— Не, почакайте! Обадете се на баща й. Ето номера му. — И аз му го издиктувах. — Той ще разговаря с вас.

— Добре — отвърна гласът и телефонът замлъкна.

Затворих и побързах да набера Луиш преди тайнствения непознат. Гласът му прозвуча напрегнато. Казах му какво да очаква. Казах му и че веднага пристигам.

Бяха ми нужни петнадесет минути да открия такси и да се добера до апартамента. Заварих Луиш и Нелсън в оживен разговор. Корделия заслушана отстрани.

— Настояват за един милион долара — каза Луиш. — Искат да ги дадем в сряда, два след полунощ. Твърдят, че ако не платя, ще я убият. Казах им да се обадят сутринта.

В момента беше понеделник вечерта. До уречения час в сряда имаше само малко над двайсет и четири часа.

Видях, че между Луиш и Нелсън се е зародило някакво напрежение.

— Какъв е проблемът? — попитах.

Луиш хвърли поглед към Нелсън.

— Един милион долара са нищо за живота на Изабел. Тогава да ги платя.

— А аз чувствам, че трябва да поискаме доказателство, че е жива. Нещо, което да покаже, че е при тях и е жива — каза дребният мъж. — А после да почнем да сваляме цената. Те очакват точно това.

— Не искам да ги разгневявам. Повярвайте ми, мога да си позволя един милион долара.

Луиш за пръв показваше признаци на напрежение. Нелсън направи пауза, за да успокои ситуацията, и после продължи спокойно.

— Не знаем дали е у тях. Може и да е измама.

— Как е възможно да е измама? Никой не знае, че е отвлечена, нали? Само ние и полицията.

— Какво представлява това доказателство, че е жива? — попитах аз. — Снимка на човека с вестник ли искате?

— Не, това може да се фалшифицира. Най-добрият начин е да ги накараме да я попитат нещо, на което само Изабел да е в състояние да отговори. Ако след това се обадят с правилния отговор, значи е при тях и е жива.

И двамата ме гледаха. Чакаха съвета ми. Нямах намерение да бягам от отговорност.

— Защо не направите това, което ви предлага Нелсън? Ако държат Изабел, това няма да навреди, не е ли така?

Луиш въздъхна и разтри слепоочията си.

— Добре.

Същата нощ спах в стаята на Луиш за гости. Или по-скоро, не спах, а само лежах под някакви завивки, а мозъкът ми трескаво работеше.

Похитителите се обадиха в девет часа на следващата сутрин. Луиш им каза, че не е в състояние да събере толкова пари в брой за деня и че му е нужно още време. Помоли ги също така да му кажат името на любимата кукла на Изабел, когато е била дете. Долових оскърбителните заплахи по телефона, последвали въпроса му.

Луиш затвори телефона. Беше пребледнял.

— Казват, че ако не им оставя парите в два след полунощ, Изабел ще умре. Няма да чакат и ден повече.

Започнах да си мисля, че съм му дал грешен съвет.

Единствено Нелсън изглеждаше непоклатим.

— Ако наистина е при тях, много скоро ще се обадят — увери ни той.

— Но какво ще стане с крайния срок?

— Забравете го. Това е несериозно.

Но те не се обадиха през целия следващ ден.

Останах и през следващата нощ. Луиш сякаш искаше да съм до него, когато дойдеше крайният срок. На драго сърце се съгласих. В два през нощта и двамата чакахме край телефона. Разбира се, никой не позвъни.

Чакането започваше да взема данъка си. И двамата с Луиш страдахме от недоспиване и аз вече бях изтощен до такава степен, че започвах да клюмам. Луиш крачеше неуморно. А бяха минали едва три дни. Корделия се бе прибрала в дома си предния ден, но настояваше да й звъним, ако има нещо ново. До сряда вечерта нямаше нищо ново. Нелсън също си бе отишъл и ни бе заръчал инструкции да се свържем незабавно с него, ако изскочи нещо.

Вечерята беше омлет и салата. Луиш почти не се докосна до храната. Досега той бе съумявал да запазва външното си спокойствие, ако не се броеше появата на напрежение между него и Нелсън точно след като похитителите бяха предявили първото си искане. И изведнъж, както си седяхме, долната му устна потръпна, той захлупи глава в ръцете си и се разхълца.

Гледах го мълчаливо. Внимателно протегнах ръка и го докоснах по ръкава.

— Тя е мъртва — изхлипа той.

— Не, не е. Може би ще се обадят по-късно.