Точно когато небето започваше да просветлява, видях един мост. Спрях да си поема дъх зад един от огромните камъни. Ами ако ме чакаха край моста? Ако тръгнех по пътя, нямаше ли да ме открият нападателите? Не знаех. Реших да не вървя по никакви пътища, а да продължа по коритото на потока под моста, докато не се натъкна на някакво населено място.

Умората почваше да си казва думата. Краката ми бяха целите изподрани и натъртени, всички мускули ме боляха. По едно време седнах да отдъхна. В Бразилия зората пуква бързо и скоро вече можех да виждам в сивия утринен здрач. Отвсякъде бях обграден с гора и стръмни хълмове, които се издигаха зад мен чак до облаците. Нощните шумове бяха замрели и царуваше странна тишина. Имаше нещо зловещо в тази мъглива и мрачна гора. Надолу по потока не виждах нищо, освен сивота. Усещах как студът започва да се просмуква в мен.

И изведнъж някъде вдясно зърнах ивици по-светло сиво. Пушек!

Изправих се и се повлякох надолу по коритото на потока. Пушекът излизаше от едно голямо здание с гръб към потока. С мъка се закатерих по една стръмна пътека към сградата.

Заобиколих зданието и застанах отпред. Беше нещо като ресторант. Натиснах един звънец и зачаках.

18.

Собственикът на ресторанта говореше английски и настоя да ме нахрани, преди да ме закара до хотела. Отне ни два часа, като повечето от тях бяха сред претоварения трафик на Рио. Нямах никакъв проблем да го убедя да не съобщава в полицията. Исках първо да говоря с Луиш. Бразилската полиция ми беше нещо абсолютно непознато. Тревожех се, че мога да изложа Изабел на риск, ако се свържа с властите.

Причиних доста въпросителни повдигания на вежди, докато прекосявах фоайето на хотела в раздърпания си вид, и се прибрах направо в стаята. Открих номера на „Банко Оризонте“, набрах го и поисках да ме свържат със сеньор Луиш Перейра.

— Да, Ник, какво има? — Басовият глас беше приятелски, но примесен с леко любопитство за причината да му звъня рано сутринта.

— Отвлякоха Изабел.

Последва тишина.

— Къде си? — попита накрая той, с външно все още спокоен глас.

— В хотел „Палас“.

— Можеш ли да стигнеш направо в апартамента ми? Ще се срещнем там след половин час.

Взех набързо един душ, смених дрехите си и тридесет и пет минути по-късно се добрах до апартамента на Луиш. Той вече ме очакваше в просторната всекидневна. Изглеждаше спокоен и делови.

— Разкажи ми какво се случи.

Разказах му всичко за отвличането, за бягството ни и за повторното залавяне на Изабел.

Когато свърших Луиш въздъхна.

— Отвличанията са част от живота в Рио. Все съм очаквал това да се случи, но честно казано, виждах само себе си или Корделия като жертви. Надявах се, че поне Изабел ще е в безопасност.

Той направи пауза за момент, очите му бяха втренчени някъде над рамото ми. После отново върна погледа си върху мен.

— Един човек, Нелсън Зарур, ме съветва за тия неща, за вземането на предпазни мерки и така нататък. Той е консултант по охраната. Помогна на семейството на един мой приятел, когато го отвлякоха. Ще му се обадя.

— Да изчакам ли тук? — попитах.

— Бих се радвал, ако можеш — усмихна се Луиш. — Налага се да разговаряме с „Декер Уорд“. Ще трябва да известя и Корделия. — Лицето му помрачня. — Ще е хубаво да има и приятел на Изабел тук.

Луиш вероятно не знаеше колко е добър приятелят. Зарадвах се на възможността да остана.

Той проведе няколко телефонни разговора. Не можах да разбера за какво разговаряха. При повечето тонът му беше спокоен и контролиран. Единият беше повече слушане на телефона с болезнено изражение — с Корделия. После Луиш излезе от стаята. Малко след това дочух силен плач — Мария.

Беше ми особено трудно да седя така, без да правя нищо, и да гледам как Луиш задейства нещата. Бях целият разтърсен — и физически, и психически. Мускулите ме боляха адски, а и натъртванията и охлузванията, които бях получил при търкалянето си по склона на хълма, напомняха за себе си. Подробности от отвличането прииждаха на вълни, като особено настойчива беше една — неуспешният опит на Изабел да избяга. Ако мъжът с револвера не се беше поколебал, тя като нищо щеше да е мъртва. Или може би беше преценила, че няма да посмеят да застрелят отвлечена жена, освен ако нямат друг изход.

А после идваше и моментът, в който я бях напуснал, оплетена в храстите. Тя ме бе накарала да побягна, но аз чувствах, че трябваше сега да съм до нея, където и да се намираше.

Как ли се отнасяха с нея? Дали не я бяха малтретирали, за да я накажат за опита й за бягство?

И после най-важният въпрос. Щяхме ли да си я получим жива и невредима?

С облекчение набрах номера на Рикардо — най-после и аз да свърша някаква работа.

— „Декер“.

— Рикардо, Ник се обажда.

— Какво става? — Долових загрижеността в гласа му. Явно бе доловил моята.

— Отвлякоха Изабел.

— Как?

Разказах му.

Рикардо го прие хладнокръвно, все едно някаква голяма сделка, тръгнала към дъното.

— Добре, Ник. А сега се успокой. Отвличанията са нещо обичайно за Рио. Почти винаги приключва с плащането на откупа и освобождаването на жертвата.