Читаем Сити полностью

— Няма такава вероятност. Веднага след като са ви изтървали, похитителите са се преместили на друго място. Но полицията би могла да открие нещо, ако разгледа мястото на лагера им.

— Добре. Ще кажем на полицията — кимна Луиш. — После какво?

— Ще изчакаме похитителите да се свържат с нас. Може да стане бързо, но може да отнеме и няколко дни.

В този момент Корделия се втурна в стаята и затича към баща си. Той я прегърна, високата му фигура се склони над нея. Видях лицето му — беше все така твърдо; но останаха дълго прегърнати.

Нелсън ми кимна и двамата излязохме. Влязохме в една по-малка стая с телевизор вътре.

— Като начало се държи много добре — обърна се към мен Нелсън. — Корав бизнесмен е. Но това няма да трае дълго. Не е никак лесно, когато в ръцете им е дъщеря ти.

— Сигурен съм, че не е лесно.

— Добри приятели ли сте с нея?

Въпросът беше невинен, но погледът, с който го съпроводи, не беше. Кимнах, оставяйки го да си извади заключенията.

— Работя с Изабел — казах. — Доколкото ми е известно, фирмата ни има някаква застраховка при отвличане.

— Технически в Бразилия това е незаконно. Но аз познавам някои от фирмите в Лондон, които работят в тази област. Кажете на работодателя си да се свърже със застрахователите си, които пък да се свържат с мен.

— Добре — казах. Оказвахме голямо доверие на преценката на този мъж. Но Рикардо беше споменал, че има специални процедури, и аз се зарадвах, че имаме човек, който е сведущ в тази област.

Имаше още едно нещо, за което исках да го попитам.

— Когато избягах, аз я изоставих на преследвачите й. Чувствам се много зле заради постъпката си. Мисля, че трябваше да остана при нея. Да й помогна.

Нелсън ме докосна по рамото.

— Една от най-често срещаните реакции при отвличането на близки или приятели е чувството за вина. Вината, че е трябвало да направят нещо, което да предотврати отвличането на близкия им човек. Това е винаги загуба на време, защото е по-добре това време да се използва рационално за освобождаването на жертвата.

— Но аз можех да я ободрявам, ако бях останал с нея. Да й помагам в тази ситуация.

— Честно казано, Ник, вие сте извадили голям късмет, като сте успели да се измъкнете — каза Нелсън. — Изабел е в безопасност. Тя има богат баща, който е готов да плати голяма сума. А вие? Вас можеха спокойно да ви убият, за да покажат, че с тях шега не бива. Така че по-добре е, че сте тук, а не при нея.

Потреперих. Вероятно Нелсън имаше право. Но аз бих направил всичко, абсолютно всичко, за да измъкна Изабел от ноктите им.

Прекарах деня в апартамента на Перейра. Дойде един полицай, детектив Да Силва, със същия безвкусен костюм и крещяща вратовръзка като на детективите по цял свят. Както беше предположил Нелсън, той обеща да действат много внимателно. Очевидно, съсредоточавайки се върху методите на бандите похитители, полицията постигаше известни успехи при арестите. Явно повече, отколкото биха били способни при нападение, съпроводено с ураганна стрелба. Да Силва ме разпитва цял час, уточнявайки всяка мислима подробност, за която можех да се сетя. После организира подслушване на телефона, като помоли да го информираме всеки ден за развоя.

Чакането не беше лесно, а то едва бе започнало. Луиш се опита да движи бизнеса на банката, но не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да крачи неуморно из стаята, като непрестанно раздигаше папки и документи и от време на време разменяше по някоя дума с мен или Корделия.

Корделия настоя да остане и тя. Тя също се опита да чете, но накрая включи телевизора в малката всекидневна и седна, втренчила празен поглед в екрана.

Бях страшно уморен; не бях мигнал предишната нощ. Но сега за нищо на света не можех да спя. Прекарах времето в опити да успокоя вълнението, което ме разкъсваше отвътре. Искаше ми се да крещя, да пищя, да правя каквото и да е. Но, разбира се, нищо не можеше да се направи.

Обземаше ме треска; не можех да се справя с нея. Открих, че се залавям за общите ни спомени с Изабел, сякаш такива повече нямаше да има. Това беше нелепо. По всяка вероятност щяха да я освободят невредима и отново щях да я видя. Единственото нещо, което обаче успях да постигна, беше да накарам мозъка си да мисли само няколко минути за този най-вероятен завършек. След което отново затънах в кошмарите на най-лошото.

Нелсън също остана, но без видимо да се тревожи. Говорих с Рикардо и свързах Нелсън със застрахователния брокер в „Лойдс“, който бе написал застрахователната полица на „Декер“ при отвличане. Явно бяха чували за Нелсън, което беше окуражаващо. По тази полица застрахователната компания щеше да покрие откуп, платен от семейството на жертвата или „Декер“, на стойност до един милион долара.

Телефонът звъня цял ден. Луиш искаше да е в непрестанна връзка с офиса си. Каза им, че дъщеря му не била добре и имала нужда от него. Не беше особено подробен и думите му не бяха много смислени, но той беше шефът, така че никой не можеше да спори с него.