Читаем Сити полностью

Още не знаех какво да правя с него. Прииска ми се да бях имал възможността да го обсъдя с Джейми, преди да тръгна. Изглеждаше ми напълно вероятно в „Декер Тръст“ да се перат пари. Нямах представа дали Рикардо и Едуардо знаят това. Но нямах представа и какво общо може да имам аз с това. Инстинктите ми нашепваха да го игнорирам, поне докато установя взаимоотношенията си в „Декер“. Да, нещата спокойно можеха да изчакат, докато се върна.

На вратата се почука. Беше Изабел.

— Влизай — казах. — Искаш ли бира?

Тя поклати глава. Излязох пак на балкона и тя ме последва.

— Страхотно е — казах.

— Рио е красив град — каза прозаично тя. — А щом работиш за „Декер“, винаги отсядаш в най-хубавите хотелски стаи.

Беше облякла проста черна лятна рокля. Облегна се с гръб към перилата на балкона. Гърлото ми изведнъж пресъхна. Отпих още една глътка от бирата.

— Опитах се да се свържа с Джак Лангтън, моята връзка в Световния фонд за развитие, но нямах късмет — каза тя. — Оставих му съобщение да ми се обади утре в Министерството на финансите.

— Добре.

— Тази вечер ще вечерям с едни стари приятели. Ще се справиш ли без мен?

— Няма проблеми.

— Ако излизаш, не вземай много пари, и ако някой ти ги поиска, просто му ги дай.

— Да, мамо.

Тя се усмихна и се изчерви.

— Съжалявам, но този град може да бъде опасен за чужденци.

— Няма нищо, не се тревожи. Ще внимавам.

Тя понечи да тръгне, но се поколеба.

— В събота ще обядвам с баща ми. Искаш ли да дойдеш? Той обожава руските романи. Мисля, че с радост ще се запознае с теб.

Опитах се да прикрия изненадата си.

— Благодаря ти много.

Седнах и загледах как вечерта бавно се спуска над брега. После пъхнах в джоба си няколко банкноти и се присъединих към стъргалото на Авенида Атлантика.

Срещите с агенциите по рейтинга в петък минаха добре. Единствената лека тревога беше, че не ни се обадиха от Световния фонд за развитие. Така че през обедната почивка Изабел им позвъни и разбра, че Джак Лангтън няма да го има целия ден и ще се появи в понеделник.

В събота сутринта се обадих на Педро Хатори в салона, като разчитах, че има шанс да го открия. Оказа се, че съм бил прав. Моите аржентински диско бяха паднали с един пункт поради някакъв безпочвен слух за всеобща стачка през следващата седмица. Педро ме посъветва да не се тревожа, защото нямало за какво. Аз обаче се тревожех.

Прекарах предобеда в изследване на Рио. Той направо задръсти сетивата ми. Изключителен град, най-красивият, който бях виждал. Някаква абсурдна смесица от море, плаж, гора и планина, всичките четири толкова близо едно до друго, че направо изглежда невъзможно градът да се побере между тях. Където и да отиде човек, пред него винаги има плаж, а зад него — планина. Самите сгради не бяха нещо особено, всичко старо в Рио беше износено и овехтяло, но дори и най-съвременните модерни сгради бледнееха пред обграждащата ги красота на природата.

Върнах се в хотела в един, за да се срещна с Изабел. Скочихме в едно такси до Ипанема, където живееше баща й. Плажът Ипанема беше почти същият като Копакабана. Същият бял пясък и същите сочно зелени планини — но жилищните сгради изглеждаха по-нови и по-добре поддържани, а летовниците бяха по-различни, по-отпуснати. На всеки стотина метра имаше телефонни кабини, приличащи на гигантски мотоциклетни шлемове в жълто и оранжево. В повечето от тях момичета по шорти и бикини бъбреха и се смееха. Предната вечер, докато се разхождах по Копакабана, момичетата бяха изглеждали като курви; тези тук напомняха на ученички от средната класа, уговарящи дневните си развлечения на плажа. Ипанема: слънце, море, пясък и пари.

Но в другия край на плажа, зад един правоъгълен хотел, видях скупчени коптори, малки кутийки, впили се в ръба на планината. Като че ли всеки миг щяха да се катурнат в морето. Бяха наблъскани една в друга, нямаше нито една права геометрична линия, нито една сграда не беше довършена. Значи това беше фавела.

— Удивително е да се видят тези две неща толкова плътно едно до друго — казах. — Богати и бедни. Та това е почти неприлично.

— Неприлично е — отговори Изабел.

Свърнахме в една странична улица и спряхме пред желязна врата с видеокамера и електронна брава. Над нас се издигаше жилищна сграда с пясъчножълт цвят. Вратата измърка и се отвори, и таксито продължи до входа с черни стъкла.

Влязохме в студено фоайе. Един униформен пазач поздрави Изабел. Едно момче, също в униформа, ни въведе в асансьор с дървена ламперия, който ни изкачи до петнадесетия етаж. Вратите се отвориха направо в един коридор.

— Изабел! — извика дълбок мъжки глас. Висок мъж на средна възраст с леко приведени рамене ни чакаше.

— Татко! — възкликна тя и го прегърна.

Бащата на Изабел се втренчи в мен през очилата си.

— Аз съм Луиш. Добре дошли. — Той разтърси ръката ми и се усмихна.

Беше много висок. Дори и с приведени рамене се извисяваше над мен, а аз съм почти метър и деветдесет. Косата му беше още черна, но вече бе започнала да оредява. Имаше добродушно лице, набръчкано от слънце и смях.

— Влизайте, влизайте.