Читаем Сити полностью

Докато Умберто даваше поръчката, огледах офиса му. Беше голям и добре обзаведен, без съмнение подхождащ на статуса му. Стените бяха накичени с дипломи и фотографии на сияйни проекти с нови здания. Върху голямото бюро нямаше никакви листове. Миришеше на нов мокет. Долу, откъм улицата, на всеки няколко секунди гърмеше вибропистолет. Бяхме на десетия етаж. Тъмните флангове на кметството се издигаха на стотина метра от нас — кулоподобна сграда, извисяваща се над финансовото министерство. А зад нея бяха морето, планините и наблъсканите една в друга сгради на Рио де Жанейро.

От летището бяхме пристигнали направо тук, в овехтелия административен център на града през хаотичните олющени северни предградия на Рио. Таксито ни бе вкарало в нещо, напомнящо заградена с бодлива тел строителна площадка, обграждаща финансовото министерство, и бяхме преминали през четири кордона охрана, дежурни и секретарки, преди да стигнем до светая светих, сиреч офиса на Умберто.

Една жена влезе с поднос и три чашки кафе. Умберто добави няколко лъжички захар в своята, Изабел си капна няколко капки от малко синьо шишенце. Аз предпочитам кафето чисто и отпих направо. Беше силно и горчиво.

— Как е скъпият ти баща, Изабел? — попита Умберто.

Наближаваше петдесетте и ми изглеждаше повече англичанин, отколкото бразилец. Блед и донякъде пухкав, с оредяваща тъмна коса, с модерен сив костюм и вратовръзка на райе. Би се вписал съвсем естествено в Уайтхол.

— Добре е — отвърна тя. — Както винаги, работи много.

— И с отлични резултати. „Банко Оризонте“ тези дни е в отлично състояние, доколкото чувам. Има много здрава репутация. Кога беше основана? Преди осем години ли?

— Октомври ще направи десет.

— Е, той постигна много за десет години. Ще му предадеш поздравите ми, нали?

— Непременно. — Усмивката на Изабел беше малко напрегната. Вече имах впечатлението, че повечето от деловите й разговори в Бразилия започват с баща й.

Умберто отпи от кафето си и запали цигара.

— Е, Изабел, скъпа, имаме добри новини. Много добри. Всичко най-после се урежда. Тръстът „Фавела Байро“ вчера беше учреден официално и аз съм му председател. — Той положи ръка върху гърдите си и присмехулно се поклони. — Кметът напълно подкрепя идеята десет министерства да работят за нас. — Той започна да ги изброява с късите си пръсти. — На финансите, на здравеопазването, на градоустройството, образователното, на жилищното строителство, противопожарното, на водите, на околната среда, на социалното развитие плюс канцеларията на генералния прокурор. И всички работят заедно. А това, както сама разбираш, е вече голямо постижение.

— Страхотно! — Лицето на Изабел просия. Това явно надхвърляше очакванията й.

— Имаш ли документите, които ти изпратих?

— Тук са — каза тя, потупвайки куфарчето си. — Имам обаче няколко забележки. Нищо особено, но трябва да направим някои промени, просто за да сме сигурни, че механизмът работи правилно. И утре, разбира се, ще проведем срещите с агенциите по рейтинга. Те няма да представляват проблем. Ще имат най-много по един-два въпроса.

Агенциите по рейтинга отговаряха за оценката и публикуването на кредитния рейтинг за всяка нова сделка на пазара. При тази сложност на конструкцията на Изабел това бе изисквало доста работа от тяхна страна, но те не бяха недоволни.

— Добре. Чакай да извикам Рафаел. Един момент. — Той вдигна телефона и заговори бързо на португалски. — Ще дойде след пет минути. — После положи ръце върху бюрото си, усмихна се и каза: — Щом съгласуваме документите и задоволим агенциите, няма да има никакви пречки от наша страна да продължим и по-нататък.

— И тогава вече можем да приключим окончателно сделката в края на следващата седмица, както го планирахме?

— Що се отнася до нас, да.

Изабел улови в гласа му някаква особена нотка.

— Умберто?

— Има само един малък проблем. Не е нещо особено, но…

— Да?

— Световният фонд за развитие трябва да уточни някои подробности с Вашингтон. Казват, че ще се върнат при нас в началото на следващата седмица.

— Какви подробности?

Умберто повдигна рамене.

— Ще им се обадя — каза Изабел.

— Добре. Изабел, ние ще направим тази сделка, обещавам ти.

— Ще я направим, разбира се — усмихна се тя.

На вратата се почука. Беше Рафаел, адвокатът. Преместихме се в залата за съвещания, където разгледахме документите, които Изабел беше донесла със себе си. Бях ги чел няколко пъти, за да вникна във всички подробности, и успях да дам няколко полезни предложения. Беше хубаво да допринеса с нещо за промяната.

В таксито обратно за хотела попитах Изабел как е минала според нея срещата.

— Доволна съм. Струва ми се, че сме вече към самия край. Умберто винаги е бил ентусиазиран относно тази сделка. Казваше, че няма да имаме никакви проблеми с оторизацията, но трябва да ти кажа, че не му вярвах. Сега обаче, изглежда, май се е справил и с това препятствие.

— А какво беше това за Световния фонд за развитие?

Изабел се навъси.