— Един благородник и слугата му внезапно са връхлетени от снежна буря. Благородникът препуска с единствения им кон и оставя слугата да се спасява пеш. След някое време благородникът пада от коня и докато се промъква с мъка през снега, размишлява за безполезността на живота си, и по всяка вероятност на смъртта си, прекаран в самота и егоизъм. Така че се връща, намира слугата си проснат на снега, полузамръзнал, и ляга върху него да го стопли. На сутринта, когато бурята е отминала, ги намират. Слугата оцелява, но благородникът умира.

Големите тъмни очи на Изабел не се отделяха от мен; тя попиваше всяка моя дума.

— Красиво.

— Това отразява вярата на Толстой в задълженията на благородството — казах.

— Вяра, в която ние тук, в Бразилия, трябва да се вслушаме добре — каза Луиш.

— За нещастие и повечето от съвременниците на Толстой не са й обърнали внимание. Четиридесет години след разказа му там избухва революция.

— Тук няма да има повече революции. Само анархия, насилие и бедност.

— Каза ли ви Изабел какво правим тук? — попитах го.

Изабел изведнъж се смути.

— Дъщеря ми не обича да разговаря с мен за работата си — каза той. — Моята банка и нейната често се оказват конкуренти, така че може би така е най-добре.

Не бях сигурен дали няма да издам търговска тайна, така че хвърлих един поглед на Изабел. Тя само повдигна рамене. И аз му разказах всичко за сделката с фавелите. Той слушаше внимателно, като от време на време хвърляше по някой поглед на Изабел, която бе свела очи.

Когато свърших, последва мълчание.

— Кога казахте ще пуснете на пазара емисията облигации? — попита накрая той.

— След три седмици, надявам се — отговори Изабел.

— Добре, кажи на хората си да ми се обадят. Ще уредя банката ни да закупи известно количество.

— Но, татко, ти никога не търгуваш с „Декер“.

— Знам. Но този път е различно. Смятам, че е от особена важност „Банко Оризонте“ да подкрепя инициативи като тази.

Устата на Изабел провисна.

— Недей да изглеждаш толкова изненадана, скъпа.

— Не го правиш само за да ме развеселиш, нали?

— Не, разбира се, че не. Това е добра идея и заслужава подкрепа. Радвам се да видя, че се справяш толкова добре. А, ето го и обяда.

Една прислужница ни донесе пържоли и салата. Месото беше много по-крехко от британския си събрат. Салатата включваше безброй зеленчуци, които не бях виждал до този момент. Изглеждаше чудесна.

— Изабел, мислех си нещо — каза по едно време Луиш. — Не би ли искала да дойдеш и да работиш в банката?

Изабел изгледа неспокойно първо мен, после баща си.

— И какво точно ще правя?

— О, не знам. Но съм сигурен, че все бихме могли да ти намерим нещо. Вече имаш доста натрупан опит. Можеш да бъдеш полезна в маса неща.

— Татко…

— Това ще бъде добре за теб. Би могла да се върнеш в Рио. Да се устроиш…

— Татко! — Изабел ми хвърли един бърз поглед и после изгледа злобно баща си. Заговори бързо и разгневено на португалски. Луиш се опита да протестира, но тя го пресече грубо. Накрая и двамата замълчаха.

Режех пържолата си бавно и съсредоточено.

— Трябва да ви се извиня… — заговори Луиш.

— Не се притеснявайте — казах. — Няма смисъл човек да създава семейство, ако понякога не се разгаря оживено обсъждане на проблемите. — Реших да сменя темата. — Тъкмо се чудех дали мога да зърна отблизо някоя фавела?

Казах го само за да премахна напрежението. А и бях заинтригуван от тези общности — бях слушал толкова много за тях, а още не ги бях виждал.

— Би могла да го заведеш при Корделия — каза Луис.

Изабел още се цупеше, но вече почваше да й минава.

— Да, бихме могли. Искаш ли?

— Добре. — Изкашлях се. — Коя е тази Корделия?

— О, Корделия е сестра ми. Тя помага в изграждането на приюти за улични хлапета в една от фавелите. Днес следобед трябва да работи там. Можем да отидем, след като се нахраним.

— Добре — повторих аз.

— Между другото, Корделия има някои добри новини — каза Луиш на Изабел.

Тя се замисли за момент, после погледна баща си и ъгълчетата на устата й се извиха.

— Да не е бременна?

Луис повдигна рамене, но не можа да скрие усмивката си.

— Трябва да я питаш!

Изабел се ухили.

— Това са чудесни новини! Сигурно е безкрайно щастлива! Ти също. Мога да си те представя като дядо, знаеш ли?

Луис направо сияеше. Това очевидно беше роля, за която мечтаеше.

— Е, тогава непременно трябва да се видим с нея следобед — каза ми Изабел.

— Не искам да ви преча. Може би е по-добре да отидеш сама.

— Не. Искам да се запознаеш с нея — каза Изабел.

Това ме изненада доста. Защо искаше толкова много да се запозная със сестра й?

— Искам да кажа, че няма да е зле да видиш как изглежда един приют.

— Чудесно тогава. Ще отидем.

6.

Докато се тътрех по прашния път под обедното слънце се потях като прасе. Пъхтях здравата, като с всяко вдишване поемах отвратителната воня на човешки отпадъци, ароматизирана от време на време от вкисната храна или алкохол. В Англия биха ме описали като висок, мургав и кльощав. Тук, докато пъплех нагоре по хълма от мръсотия и слуз, се усещах бял, дебел и богат.