Читаем Сити полностью

Но Едуардо? Може би той вече знаеше всичко за това. Ако някой переше пари през „Декер Уорд“, не би ме изненадало, ако Едуардо е в течение на цялата работа.

Какво да правя, по дяволите?

Огледах се за Джейми, но той беше на онази среща.

После видях Рикардо — идваше към бюрото ми.

— Още ли искаш да задържиш онази аржентинска позиция? Протакат малко на пазара, нали?

Пуснах факса на бюрото си и се върнах на пазарите.

— Причините, поради които закупихме облигациите, все още са в сила — казах. — Така че: да.

— Добре, тогава всичко е наред. Ще видим как ще се развият нещата. С какво се занимаваш в момента?

Факсът до Мартин Белдекос беше върху бюрото ми, с лицето нагоре, частично закрит от левия ми лакът. Сега беше моментът да кажа всичко на Рикардо. Просто да му го дам — и край.

Но нещо сякаш задържа ръката ми. Мисля, че беше, защото не можех да предвидя последствията, макар и да бях сигурен, че ще са важни. Трябваше ми време да обмисля нещата.

И затиснал факса с лакът, просто казах:

— Чета.

— Аха. Не мислиш ли, че вече е време да се захванеш с истинска работа?

— Да. С най-голямо удоволствие.

— Добре. Изабел тази вечер пътува за Рио, за да оправи онази сделка с фавелите. Ще се нуждае от известна помощ. Можеш ли да й дадеш едно рамо?

— Разбира се. — Перспективата да работя рамо до рамо с Изабел внезапно разтупка сърцето ми. А и освен това беше и великолепен шанс: първата ми командировка, и то за такава крупна сделка. Такава, от която Рикардо беше лично заинтересован. Макар и да бях длъжен да призная пред себе си, че той се интересуваше лично от всяка сделка.

Погледнах към Изабел. Тя се бе привела на бюрото си и говореше по телефона, но бе видяла Рикардо при мен и ми хвърли бърз окуражаващ поглед.

— Добре. Бих искал да видя как ще работиш на пазарите, които познаваме добре, преди да те насоча към Русия — каза Рикардо. — Виж какво можеш да направиш.

— Рикардо! — прекъсна го нечий глас. — Василий Иванович от руското финансово министерство на дванайсета линия.

— А, руснаците идват — засмя се той и се върна на бюрото си да приеме обаждането.

Изабел затвори, обърна се към мен и каза:

— Дръпни един стол насам. Ще ти обясня какво ще правим.

— Само секунда — отвърнах. Взех факса и го погледнах още веднъж. После отворих долното чекмедже на бюрото си, още празно, и го пуснах вътре. Щях да се оправям с него по-късно, когато имах време да го обмисля.

Издърпах стола от бюрото си и седнах до нея. Парфюмът й направо ме замая. Иди се концентрирай!

— Казах ти, че започнеш ли да се занимаваш с тия неща, всичко ще тръгне по-леко, отколкото само да четеш за тях, нали така? — Тя се усмихна. — Е, може да се окаже, че греша. Тази сделка съвсем не е подходяща като начало.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Добре. Нека ти разкажа историята. Първо, знаеш ли какво е фавела?

— Това е нещо като отпадъци, нали?

— Точно така. В Бразилия през последните четиридесет години има голяма миграция от провинцията към градовете. Хората пристигат в градовете, без да имат къде да живеят. Така че намират някакво празно пространство и си построяват някакъв навес. Правят ги от дъски, тръби, гофрирана ламарина, неща от тоя род. С прииждането на повече хора постройките стават все по-обширни и тези райони се разрастват в големи общности, някои с хиляди обитатели. Това са фавелите.

— Звучи ми много зловещо.

— Така е — кимна Изабел. — Там няма никакви санитарни възли, помията тече по улиците. Няма водопровод. Няма събиране на отпадъците. Пламне ли пожар, противопожарната охрана не може да се добере до мястото, за да го угаси. Почти няма клиники и училища. Гъмжи от наркотици и гангстерски войни. Те са ужасни. На никой човек не бива да се позволява да живее при такива условия.

— Но защо властите не направят нещо за тях?

— Опитвали са се. Всеки път, когато прогонват живеещите там, те просто си построяват друга фавела на някое друго място. Понякога градът строи евтини жилища за някои хора, но много скоро те биват заменяни с още хиляди фавели. А знаеш добре колко малко пари може да отделя Бразилия напоследък за такива нужди.

— Добре, къде е решението тогава?

— Градската управа на Рио де Жанейро мисли, че са го намерили. Нарича се проект „Фавела Байро“. Байро означава квартал. Идеята е, вместо да се опитват да местят хората или да събарят фавелите, да се опитат да ги променят. Да ги превърнат в квартали. Да построят пътища, здравни центрове, училища, паркове, да прекарат водопровод и канализация, електричество. И най-важното — да дадат на обитателите им документи за имотите.

— Какво? Право на собственост ли?

— Не съвсем. Но един дългосрочен лизинг, което е горе-долу същото. Това трябва да промени коренно нещата. Щом хората проумеят, че няма да ги изритат от домовете им, те ще ги подобрят. И което е не по-малко важно, ще имат инициативата да не допускат повече новодошли да строят фавели върху земята им. Това е вече голямата разлика. Така фавелите ще се превърнат в истински квартали.

Вече бях чувал някъде този аргумент.