Читаем Сити полностью

Разказах му за предложението на Едуардо да поемат ипотеката ми и за отговора, който бях дал.

— Защо му отказа? — повдигна вежди той.

— Не знам. Просто не ми хареса усещането. А и след като съм казал не, не искам Едуардо да ме кара да променям решението си. Мислиш ли, че съм луд?

Джейми се поколеба.

— Може би не. Едуардо е прав, няма да има скрити условия. Но след като работиш тук, ти си зависим от тях, по един или друг начин.

— Какво искаш да кажеш?

— О, премиите и тръстовете на служителите са най-очебийните примери. Но ако загазиш, Рикардо ще ти помогне с пари или връзки, или с каквото се налага. Ти вече му дължиш пет хиляди лири преди още да си започнал работа при нас, не си забравил, нали?

— Прав си. Но някак си има разлика, когато идва от Рикардо, а не от Едуардо.

— Възможно е. Те се различават много един от друг. Но са братя. Дължиш ли на единия, дължиш и на другия.

— Близки ли са?

— Ти как мислиш? Повечето латиноамериканци са много привързани към семействата си. Но при тях има и нещо друго. — Джейми отново понижи глас. Изпитвах усещането, че обожава заговорническите клюки. — За Едуардо се носят доста страховити слухове.

— Така ли?

— Да. Явно навремето е убил някого. Блъснал човек от балкона. Тогава бил студент в Каракас. Нещо се сдърпали заради някакво момиче. Рикардо потулил работата и Едуардо отървал кожата.

Потръпнах.

— Мога да си представя как убива някого.

— Знам какво искаш да кажеш. А и той води доста бурен живот. Момичета, наркотици. От тоя род. Знаеш ли, носеха се даже слухове, че чукал Изабел.

— Едуардо? — Хвърлих поглед към бюрото на Изабел. Виждах само горната част на главата й и слушалката на телефона, долепена до ухото й. — Мислех си, че има повече вкус.

Джейми повдигна рамене.

— Предполагам, че Едуардо е привлекателен за определен тип жени. Предупредих те за нея.

— Да, предупреди ме. — Изпитах разочарование. Не бих повярвал това за Изабел, но все пак не я познавах, бях разменил само няколко думи с нея и едва ли имах основания да съм изненадан. Поредната фантазия излетя през комина. Е, какво да се прави…

— Но Едуардо си има и своите качества — продължи Джейми. — Интелигентен е. Схватлив. И довежда нещата докрай.

— Какви неща?

— Ами неща. Умее да кара влиятелни лица да променят мненията си по различни въпроси. Притежава способността да оказва влияние върху хората.

— Какво, да нямаш предвид подкупи?

— Не съм сигурен, че нещата са толкова прости — каза Джейми. — Рикардо се пази от подкупи като дявол от тамян. В нашия бизнес или си неподкупен, или подкупваш всеки. Днес е по-добре да имаш репутацията на неподкупен. Просто рискът е по-малък. Но Едуардо си има своите методи, а Рикардо по всяка вероятност не изпитва особено желание да ги познава в подробности.

Реших да си имам колкото е възможно по-малко работа с Едуардо.

Тази вечер отново останах до късно. Бях се задълбочил в четене: доклади от проучвания и стари копия на финансови списания, пазарът на облигации, просто клюки и слухове. До мен се издигаше купчина материали за изпита пред Асоциацията, регулираща търговията с ценни книжа, който трябваше да взема, преди да мога да продавам облигации.

Залата постепенно се изпразваше. Джейми ми пожела лека нощ към осем и половина. Изабел си тръгна към девет, оставяйки във въздуха около бюрото ми шлейф от парфюм, от който пулсът ми скочи. Към десет и половина Рикардо беше единственият останал в залата, освен мен. Той затвори телефона си и се запъти към бюрото ми. Вдигнах глава от проучването и нервно му се усмихнах.

Той изглеждаше свеж и бодър както сутринта, макар че по някое време през деня горното му копче беше разкопчано и ръкавите на ризата му бяха запретнати. Запали цигара и ме попита:

— Кафе?

Един господ само знаеше колко кафета бях изпил през този ден. Но пък кафето тук беше отлично. Кимнах.

Той се отдалечи, поставяйки ме в рядко неудобно положение. Шефът да ми носи кафе! Не трябваше ли аз да му донеса? След няколко секунди се върна с две чашки.

— Е, какво мислиш? Забавление, нали?

— Не знаех, че тази материя може да е толкова интересна в интелектуално отношение.

— Мислеше си, че цялата работа да е кряскаш до прегракване по телефоните? — изкикоти се той.

— Всъщност да.

Той хвърли поглед върху материала, който четях. Беше панорамна статия за Мексико.

— Какво мислиш за това?

— Добре написано. Убедително. За мен има смисъл.

— Знам. Шарлот притежава рядката дарба да взема факти, да ги разбърква и да излиза с мнение, което печели пари. Мога да те уверя, че ценя много високо подобни мнения.

Той опъна от цигарата си.

— Да вземем например Мексико. Шарлот се тревожи за тази страна. Тя вижда поредната девалвация на валутата им да се задава след месец или два и смята, че тази специално ще изплаши инвеститорите почти толкова, колкото и последната. И аз споделям мнението й.

— Значи вие продавате Мексико и купувате Аржентина?

— Бързо схващаш — усмихна се Рикардо. — Това би било най-правилната търговия. Аржентина също е добър избор. Облигациите са прекалено евтини. Но работата не е толкова проста.

— Защо?