Читаем Сити полностью

— Разбира се, че не — изсумтя Джейми. — Дейв просто има богато въображение. И въпреки зализаната си назад коса и италианските си костюми, Мигел е просто една стара клюкарка. Бедният Мартин е бил убит от хотелски крадци. — Той потрепери. — Това може да се случи на всеки от нас, там е страшното. Да приключваме с тая тема.

Искаше ми се да го разпитам по-подробно за Мартин Белдекос, но подобно на Изабел и той не изпитваше охота да разговаря на тази тема. А и не исках да изглеждам прекалено натрапчив: в края на краищата дори не бях познавал този човек. Така че се отказах.

Работният ден започна.

Вслушвах се около себе си. Тази сутрин активността беше особено висока. Активност, изразена в шум. Не задължително съответстваща на нивото му, а по-скоро на разнообразието му. Долавях мърморенето на дузина различни разговори, някои на английски, други на испански, резките крясъци на хора, които казваха на колегите си да вдигнат телефона, редовното пращене, с което биваха оповестявани цените от високоговорителите върху бюрата на брокерите, и, разбира се, разговорите с клиенти в темпо стакато по телефона. Но не само човешките същества вдигаха шум, машините също го правеха. Всевъзможни писукания, мелодии и от време на време стържещи звуци се разнасяха от различните компютри и монитори. А в основата на всички шумове беше ниското, почти недоловимо мърморене на самата сграда. Беше нужна концентрация и практика, та всички тези звуци да се отделят едни от други и човек да превключва при прескачането от един разговор на друг.

Само дето това не бяха обикновени разговори. Това бяха информационни трансакции. Възможно най-кратките, без да се получават двусмислици.

— Хей, Педро! Как вървят аржентинските номинали и диско?

— Петдесет и шест процента и половин пункт за номиналите и шейсет и седем и три осми пункта за диско.

— Той казва, че може да намери диско с четвърт пункт по-ниска цена.

— По дяволите. Добре, ще му ги дам четвърт пункт по-ниско.

— Готово!

И така облигациите хвърчаха из малкия квадрат от бюра, а оттам към различни ъгълчета на света: Токио, Цюрих, Бахрейн, Единбург, Ню Йорк, Бермудските острови, Буенос Айрес. Дори направихме търговия с инвестиционната банка десет етажа под нас. Стотици милиони долари изтичаха и се вливаха по сметките на „Декер Уорд“ през този ден. Но когато накрая теглехме чертата, ставаше ясно, че разликата между постъпилите по сметките ни и напусналите ги суми е само неколкостотин хиляди долара.

Започвах вече да разбирам какво става. Умението да се инвестира в тези пазари се базираше на оценката и сравняването на риска. Беше ли Бразилия по-рискова страна от Мексико? Ако е така, колко по-рискова? Ако Мексико даваше 10,25 процента доходоносност, трябваше ли Бразилия да дава 11,25 процента? Или 11,50 процента? Или още повече? Как щеше да се промени в бъдеще тази взаимовръзка?

Но нещата бяха още по-сложни от простото сравняване на страна със страна. Всеки, който вземаше заеми, имаше цял диапазон от продадени емисии на облигации: брейдиоблигации, подкрепяни от стари разсрочени банкови дългове; еврооблигации; облигации, емитирани от държавни правителства, от държавни банки, от частни банки. Всички те се търгуваха в определена взаимовръзка в зависимост от смесицата рационален анализ и оплакванията на различни инвеститори по целия свят, всички със своите собствени гледни точки и предразсъдъци.

Беше необходимо време, за да вникна във всичко това, но бях сигурен, че ще се справя, и бях възбуден от перспективата. А „Декер“ беше най-подходящото място за това — нали представляваше една добре смазана машина за събиране на информация. Рикардо беше прав: „Декер“ познаваше всички на пазара. Каквото и да се случеше, „Декер“ бяха първите, които или го знаеха, или се бяха досетили. Не беше чудно, че компанията правеше толкова много пари. Нямах търпение да се превърна в активен участник в този процес.

Вниманието ми беше привлечено от един едър мъж в светлосив двуреден костюм, застанал до бюрото на Рикардо. Обсъждаха някакви числа. Не бях го виждал преди.

— Кой е този? — попитах Джейми.

— Не можеш ли да се сетиш?

Огледах го по-внимателно. Беше приблизително на същата възраст като Рикардо, може би година или две по-млад. Но беше едър и як, с месесто лице.

— Да не е брат му?

— Да. Едуардо Рос.

— И той ли работи в „Декер“?

— Определено.

— С какво се занимава?

— Никой не знае с точност. Освен Рикардо. Специални поръчки, неща, които Рикардо не би доверил на никой друг. Той например отговоря за „Декер Тръст“ на Каймановите острови.

— Какво е точно „Декер Тръст“? — попитах.

— Дъщерната ни компания на Каймановите острови. Там прехвърляме стока, която не искаме властите да виждат тук.

— Това ми звучи доста незаконно.