— Това мога да го разбера — кимна Мишел. — Вероятно Бърджин е разговарял с нея и в деня, в който… в който се случи нещастието с него. Да ви е споменала нещо подобно?

— Не. Но ако се е случило в извънработно време, едва ли щеше да ми каже. На другия ден отиде направо в съда. Чухме се едва следобед и аз веднага изпратих онова съобщение на Шон.

— Меган твърди, че е взела със себе си цялата документация по делото Рой. Дали не е забравила нещо?

— Ако желаете, мога да проверя.

— Моля ви.

Двайсет минути по-късно Хилари се появи с тънка папка, съдържаща само два листа.

— Открих това в документацията на друг клиент — обясни тя. — Явно става въпрос за грешка. По тази причина не го е взела.

Мишел отвори папката и се втренчи в най-горния лист. Беше федерално разпореждане, което задължаваше Тед Бърджин да предостави пълна информация за обстоятелствата, при които е поел юридическата защита на Едгар Рой. Подписът най-отдолу я накара да трепне.

Специален агент Брандън Мърдок.

19

Шон се прибра в мотела на разсъмване и буквално рухна в леглото. Събуди се късно, но успя да хване обяда. Меган все още не се беше обадила. В крайна сметка той не издържа и набра телефона й, но се включи гласова поща. После прегледа документите по делото два пъти, но не откри нищо интересно. Нещата бяха в съвсем начална фаза. Нямаше как да разбере към каква защитна стратегия се е ориентирал Бърджин. Това беше обяснимо, защото делото все пак беше в началото си. Опитен адвокат като Тед просто бе опипвал пътя, по който му бе предстояло да поеме. А и липсата на сътрудничество от страна на Едгар Рой никак не му беше помогнала.

Свечеряваше се. Шон отби на банкета наетата кола със строшените стъкла и слезе. Полицията и ФБР отдавна бяха приключили с огледа на местопрестъплението, отнасяйки със себе си и жълтите ограничителни ленти.

Започна от мястото, на което беше спряла колата. Представи си как Бърджин пътува сам по пустия път. Какво го беше накарало да отбие и да спре? Може би някой закъсал водач, който е махал с ръце за помощ? Бърджин беше разумен човек, но от онова поколение, което винаги бе склонно да помогне.

Но, от друга страна, бе седемдесетгодишен, сам и без оръжие. Логиката сочеше, че би трябвало да продължи пътя си. Ако убиецът бе симулирал авария, за да го накара да спре, той би могъл да го подмине, а после да се обади на 911. Нищо не бе налагало да спре и да свали страничното стъкло, за да получи куршум в главата.

И така, той не би трябвало да спира дори и да бе познавал човека, който бе изскочил на пътя. Това заключение накара Шон да обмисли друга вероятност: Бърджин бе имал среща с някой и този някой го бе убил. Той огледа чакълестия банкет, а мислите му се върнаха към фаталната нощ. Не бяха забелязали никакви следи от друга кола, но той се принуди да признае, че и не направиха кой знае какво преди появата на полицията. Ако на пътя бе имало друга кола, от нея би трябвало да са останали някакви следи. Следи, които полицията и ФБР нямаше как да пропуснат.

Шон погледна към гората. Щатските полицаи бяха извършили предварителен оглед на периметъра, отлагайки истинското претърсване за след разсъмване. Дали бяха открили нещо? И ако да, дали Добкин знаеше за него, или ФБР бе решило да държи на тъмно всички, включително местните власти?

Всичко това беше свързано и с най-главния въпрос: ако бе имало среща, с кого бе тя? И по каква причина?

Въпреки своята отзивчивост и загриженост за околните Бърджин съвсем не беше глупак. Дори при най-малкия шанс за нападение срещу него, той не би се появил тук. Дали това бе имало някаква връзка с Едгар Рой? Заключението беше: да, би трябвало да има. Просто защото Рой бе единствената причина за появата на Бърджин в щата Мейн.

При това положение кръгът на заподозрените се стесняваше значително. Дали този кръг започваше и се затваряше между стените на „Кътърс Рок“?

В далечината се появи светлината на фарове. Отначало Шон реши, че става въпрос за случайно преминаващ автомобил, но колата намали, отби от пътя и спря зад форда.

Ерик Добкин не беше в униформа, а колата му не беше патрулка на щатската полиция, а обикновен цивилен пикап додж. Подметките му звучно затропаха по асфалта. Беше облечен с джинси и пуловер с логото на щатския университет в Мейн. На главата му имаше бейзболна шапка на „Ред Сокс“. Приличаше на гимназист, който се прибира след поредния мач.

— Какво търсиш тук? — попита Добкин, без да вади ръцете си от джобовете.

— Не е ли очевидно? — отвърна Шон. — Оглеждам местопрестъплението.

— И?

— Нищо особено.

— Наистина ли мислиш, че е познавал убиеца си?

Погледът на Шон се плъзна към тъмната гора зад гърба на Добкин. Намираха се на километри от океана, но въпреки това солта във въздуха се чувстваше съвсем осезаемо и проникваше във всяка пора на кожата му. Като цигарения дим в някой бар.

— Това е само предположение. Заради страничното стъкло. И поради факта, че е спрял — посред нощ, на абсолютно безлюден път. Едва ли би го направил за непознат.