Читаем Sedmiyat pechat полностью

Майка му вече плачеше и сълзите се стичаха като ручеи по сбръчканото и лице.

- И ти искаш да ми прич иниш това? На мен, която съм се грижила за теб? На мен, коят о съм те

хранила, обличала и възпитавала? На мен, която съм ти дала толкова обич, толкова нежност? Която съм

дала толкова от себе си? Искаш да сториш това на мен? На твоята... твоята собствена майка?

- Мамо, успокой се, не исках да кажа това.

Дона Граса хлъцна.

- Това е, да.

- Мамо, ч уй ме. Ти витаеш някъде в облаците, не си пиеш лекарствата, не се храниш добре, вече дори

не се и миеш... Нима не разбираш, че е опасно да оставаш сама, без никаква под крепа? Ами ако нещо ти

се случи? Кой ще ти се притече на помощ?

- Ами кой, дона Мерседеш.

- Дона Мерседеш идва от дъжд на вятър да поч ист и. А ако нещо стане, докато я няма?

- Ще се обадя по телефона.

- По телефона ли? На кого?

- Ще звънна на... на... онзи номер за Бърза пом ощ.

- Виждаш ли? Всич ко забравяш. Не пом ниш дори номера на Бърза помощ.

- Не ме баламосвай с тия приказки.

- Не са приказки. Това е много сериозен въпрос.

Сълзите отново потекоха по лицето и.

- Ти прост о искаш да се отървеш от мен, т ова е. От мен, която стори толкова м ного за теб! Щом не ме

обичаш, по-добре не стъпвай тук, чуваш ли? Мога и сама да се оправям.

- He говори така.

- Ще говоря, ще говоря. - Вд игна пръст повелително. - Децата трябва да се грижат за родителите си

така, както родителите са се грижили за тях.

- Ами нали точ но това правя, грижа се за теб.

- Грижиш се, вятър! Искаш да ме пратиш в старчески дом, ето това искаш. - Брадичката И трепереше

от възмущение. - А аз гледах и баба ти, и дядо ти в моя дом, докато се споминаха. До смъртта им. По

мое време децата си поемаха отговорностите. Не като сега, дай им само живот, а старците натирени в

старчески дом!

- По твое време е било различ но. Ти не си работ ила, мамо, и затова си могла да се грижиш за

родителите си. — Постави длан на гърдите си. - Но аз работя. Как иначе бих могъл да се грижа за теб?

- Това са извинения!

- Не, не са. Животът ми не позволява да седя тук, а т и, мамо, не си в състояние д а живееш сама.

Трябва да има хора покрай теб, които да ти помагат винаги, когато имаш нужда.

Дона Граса изтри сълзите и погледна сина си сърдито.

- Щом не искаш да се грижиш за мен, махай се оттук. Разбра ли? Отивай си, нямам нужда от теб.

Обърна гръб и се прибра в стаята си.

Т ОМАШ ИЗЛЕЗЕ ОТ ДОМА НА МАЙКА СИ СЪКРУШЕН. Струва ше му се, че е на й-лошият с ин на света. Беше готов

да промени плановете си, да преспи в Коимбра и да пропусне сутрешната лек ция, но премисли.

Учебната година беше към края си, имаше насрочени консултации и трябваше да изпълни задълженията

си към студентите. Налагаше се да се върне в Лисабон.

Слезе със стария асансьор и мрачен прекоси „Праса ду Комерсио―. Площадът беше пуст в този късен

час, масичките на кафенетата бяха прибрани и вратите затворени, потънали в унилия сумрак на

старинните фенери. Не знаеше как да постъпи. От една страна, майка му сама си бе господарка, зряла

жена със свободна воля. Не искаше да ходи в старчески дом и това е. Нейно право си е да постъпи както

реши, така че какво можеше да направи? От друга страна, осъзнаваше колко уязвима беше тя, ясно му

беше, че не е в състояние да се грижи сама за себе си. Ами ако и се случеше нещо в негово отсъствие?

Щеше ли някога да си прости, че не бе направил каквото трябва в нужния момент?

Мина през центъра, без да обръща внимание на минувачите, погълнат от мислите си. Добре, каза си

той, все пак беше опитал да направи нещо, за да се справи с положението. Беше последвал съвета на

лекаря, предложи И да я настани в старчески дом, а тя не беше приела. Но Томаш подозираше, че бе

направил това само за успокоение на съвестта, ако не дай боже се случи нещо лошо. Така е, трябва да я

заведа там, заключи Томаш. Но не беше така лесно. Как да постъпи, след като майка му не искаше да

отиде в старчески дом? Да я откара насила? Да я затвори против волята и? Не, и дума да не става. Но

проблемът оставаше без отговор.

Мина пред железопътната гара и пресече крайбрежната улица, разкъсван от дилемата. Съжали, че

нямаше сестра и че не беше женен. Жените бяха по-практични, знаеха винаги как да подходят към

такива деликатни случаи, имаха си техни, спе циални тактики. Но той беше мъж, а мъжете ги бива по

гуляите, а не да се оправят с такъв тип проблеми. Дори ако зарежеше работата във факултета и във

фондацията и посветеше цялото си време на майка си - нещо, което допускаше само хипотетично, -той

се съмняваше, че щеше да бъде достатъчно компе тентен, за да се грижи за нея както трябва. Трябваше

да я мие, да я храни, да я облича, да я разхожда, да прекарва цялото си време с нея, без да върши нищо

друго. Поклати глава. Нямаше как да стане.

Неусетно беше стигнал до стария син фолксваген, чукнат до десния преден фар. Колата беше