Читаем Sedmiyat pechat полностью

като със стар приятел.

- Граса, нали ще изчакате за малко тук? - каза докторът, докато я настаняваше да седне на стола. -

Трябва да кажа две думи на сина ви.

Томаш последва Говея до кабинета. Стаята беше просторна, добре провегрена, с голям прозорец, от

който се виждаха червените покриви на Коимбра, които се спускаха по склона, огрени от слънцето, а в

далечината сред дърветата се виеше Мондегу, притисната между бреговете си в стария град.

Докторът му направи знак да седне.

- Майка ви взема ли си редовно хапчетата, които съм и пред писал? - попита той.

Томаш сви устни.

- Вижте, докторе, честно казано, не знам.

- Не я ли наблюдавате?

- Как мога да я наблюдавам? Не забравяйте, че живея в Ли сабон и си идвам в Коимбра само два пъти в

месеца.

- Смятате ли, че е спазвала предписанията м и?

Томаш наведе глава.

- Какво м ислите?

Лекарят взе една писалка и се заигра с нея.

- Мисля, че не.

- И аз така подозирам.

Говея въздъхна, остави писалката и се приведе напред, опирайки лакти на бюрото.

- Кажете, Томаш. Как нам ирате състоянието на майка си?

Томаш за миг зарея поглед сред червените покриви на къ щите отвъд прозореца.

- Не ми вдъхва доверие, д окторе. - Взря се в лекаря. - Вие я познавате, нали? Винаги е била весела и

жизнена жена, винаги е гледала положително на нещата, винаги е имала невероят на вътрешна сила. -

Намръщи се. - Но откакто баща ми почина, нещата се промениха, при това много бързо.

- Какво имате предвид?

- Първо започ на да забравя имена и незначителни неща. По някое време вече не знаеше кой месец и

кой ден сме от седмицата. А сега говори за покойници, сякаш са още живи. Ето днес например реши да

вика баща ми, представяте ли си?

- Значи губи паметта си. Имали друга промяна в поведението и?

- Ами... всъщност яде много малко. Освен това си ляга по всяко време. Струва м и се странно.

Понякога спи по цял ден, а после нощем будува, ето такива неща.

- А хигиенните и навици?

- А, и те са се променили, така е. Не се мие редовно. Забелязах това едва онзи ден, когато си дойдох от

Лисабон. Когато се наведох да я целуна, усетих, че мирише на лошо. - По лицето му се изписа

отвращение при спомена за това. - Не можете да си представите какво ми струваше да я накарам да се

изкъпе.

Лекарят се вгледа в очите му.

- Знаете ли на колко год ини е майка ви?

Застина за момент, докато правеше сметка.

- На седемдесет. - Тази възраст на млад ини му се струваше преклонна, но сега съвсем не смяташе така.

Томаш се замисли.

- Не смятате ли, че е малко рано за... за това?

Говея се съгласи.

- Да, тя все още е от носително м лада. Но знаете ли, въз растта зависи от човека. Някой и на сто години

има бистър ум, а друг... вижте, други остаряват по-рано. В случая с майка ви е очевидно, че този

преждевременен срив е свързан със смъртта на баща ви.

- Така ли смятате?

- Очевидно е. Спом ням си, че те бяха много близки. При сплотените съпрузи, когато един от тях си

отиде, това направо съсипва другия, който го е надживял.

Томаш сведе очи.

- Сигурно е така.

Лекарят заговори меко.

- Вижте, Томаш, не ви ли притеснява това, че тя забравя всичко, че не си пие лекарствата, че не се мие,

че по цял ден лежи в леглото...?

- Разбира се, че ме притеснява! Защо м ислите, че я доведох при вас?

- Искам да попитам следното: м ислите ли, че тя е в състояние да остане сама вкъщи?

- Мисля, че не.

- В такъв случай какво смятате да пред приемете, за да решите въпроса?

- Ще наема жена да я гледа. Ще ход и пет път и в седмицата да чисти, да пере и да й готви.

- И смятате, че това е достатъчно?

Томаш сви безпомощно рамене.

- Разбира се, че не е, но какво мога да направя? Няма как да напусна работата си в Лисабон и да дойда

тук да се грижа за мама...

- Аз и не смятам да ви го предлагам.

- Тогава какво ме съветвате да направя?

Лекарят се облегна на стола, хвана пак писалката и я завъртя с пръсти.

- Мислили ли сте за възможността да я настаните в стар чески дом?

- МИСЛИЛА ЛИ СИ ДА ОТ ИДЕШ ДА ЖИВЕЕШ В СТ АРЧЕСКИ ДОМ?

Въпросът беше зададен сякаш случайно, малко след като се бяха прибрали вкъщи. Томаш отиваше

към кухнята, когато обърна глава и подхвърли идеята, все едно току-що му беше хрумнала. Дона Граса

обаче я усети като удар в стомаха.

- Да отида в старчески дом?

- Да, м ислила ли си за това?

Томаш продължи да се държи съвсем естествено. Отвори вратата на хладилника и потърси някакъв

сок. Майка му го последва и застана на вратата на кухнята.

- Какво имаш предвид?

- Искам да кажа, че не можеш да останеш сама.

Настана гробна тишина.

- Сериозно ли говориш?

Томаш спря да рови из хладилника и погледна към майка си.

- Не смяташ ли, че е добра идея?

Дона Граса усети как негодуванието изпълва стомаха и, напира в гърдите и избива по лицето и.

- Добра идея, а? - извика тя, поаленяла от гняв. - Искаш да ме пратиш в старчески дом, така ли?

Искаш...

- Не, не е...

- ...да се отървеш от мен? Искаш...

- ...това, мамо. Не е това. Почакай...

- ...да зарежеш току-така... собствената си майка?

- ...успокой се.