Читаем Речният бог полностью

— Още не си свършил — спокойно го пресече той. — Искам всичко.

Расфер го зяпна за миг, без да разбира заповедта. После се закикоти, та чак шкембето му се затресе.

— Кълна се в кръвта на Хор — заливаше се той от смях, — отсега хубавото момченце ще трябва да клечи като момичетата, когато иска да се изпишка!

И замахна повторно. Продължавайки лудо да се забавлява, той вдигна нависоко късчето плът, което представляваше най-интимната част от тялото ми.

— Хич да не ти пука, момче. Така ще ти е много по-леко, като няма да носиш тази тежест със себе си — и се насочи към края на терасата, за да хвърли някогашните ми органи в реката, но господарят ми отново рязко го спря:

— Дай ми ги! — заповяда той и Расфер послушно положи кървавите късове в шепата му. За секунди господарят ми ги разгледа с любопитство, след което се обърна към мен: — Не съм мак толкова жесток, скъпи, че да те лиша от тези ти гордости завинаги. Ще ги изпратя на балсаматорите и когато бъдат готови, ще ти ги окача на огърлица от перли и скъпоценни камъни. Това ще бъде подаръкът ми за теб по случай следващите празненства в чест на Озирис. Така в деня на погребението ти те ще бъдат положени при теб в гробницата ти и ако боговете се отнесат с разбиране, може би ще ти се случи някой ден пак да си ги използваш.

След това Расфер изля върху раните ми черпак вряла течност, за да спре изтичането на кръвта, и тогава аз изпаднах в блажено безсъзнание. Но ето, че сега отново се връщаха кошмарите. Всичко се повтаряше. Само дето Алида не присъстваше, а вместо нож Расфер държеше в косматите си ръце камшика от хипопотамска кожа.

Камшикът беше дълъг колкото от пръстите на едната до пръстите на другата ръка на Расфер, ако той се протегнеше, а на края си, където трябваше да бъде най-тънък, имаше дебелината на малкото му пръстче. Навремето бях свидетел как той сам си го измайстори: внимателно сваляше най-горния груб пласт от обработената кожа, докато отдолу не се покажеше вътрешният, като от време на време спираше, за да провери дали ще издържи на тежестта си и го размахваше над главата си, за да чуе как свисти из въздуха с песента на пустинния вятър из каньоните на хълмистата Лот. Камшикът имаше цвят на кехлибар и Расфер го беше излъскал толкова усърдно, че накрая той беше станал гладък и прозрачен като от стъкло, с тази разлика, че беше изключително гъвкав и в мечите лапи на собственика си можеше да се извие до формата на лък. Беше оставял всеки път кръвта на жертвите му да съхне върху камшика, така че на края си той се беше покрил с лъскава патина, която на вид наистина изглеждаше красива.

Той умело използваше това страховито оръжие. Беше способен леко да изплющи с него върху нежната кожа на някое момиче, без да стигне до кръв, оставяйки отгоре й само малко зачервено петънце, което обаче жилеше като скорпион жертвата си и тя можеше само да се гърчи и скимти от ужасната болка; друг път с десетина свистящи удара сваляше не само кожата, но и месата от гърба на здрав мъж, разкривайки пред очите на всички гръбначния му стълб и ребрата му.

Сега се бе изправил над мен, ухилен както винаги, и въртеше дългия камшик в ръцете си. Расфер обичаше работата си, а мен мразеше с цялата си завист и чувство за малоценност пред интелигентността и красотата ми, както естествено и заради благосклонността, с която се ползвах.

Господарят Интеф ме потупа по гърба и въздъхна:

— Понякога си толкова проклет, миличък. Опитваш се да измамиш мен, човека, на когото дължиш най-дълбока вярност. Не, не става дума само за вярност — на мен ти дължиш самото си съществуване — въздъхна още веднъж той. — Защо ме караш да се занимавам с такива неприятни неща? Мисля, че си достатъчно разумен, за да ми досаждаш с исканията на някакви си нахални младоци. Ставаш смешен, но мисля, че знам защо го правиш. Това детинско съчувствие към околните е само една от многото ти слабости, които някой ден ще те доведат до пълно падение. Както и да е, мен самия поведението ти на мил и старомоден наивник понякога ме радва и с готовност бих ти простил за неблагоразумието. Но при цялото си добро желание не мога да си затворя очите пред факта, че си подложил, и то на невероятен риск пазарната стойност на стоката, която ти бях поверил. — Така извъртя главата ми в скута си, че да мога да му отговоря. — И затова трябва да бъдеш наказан. Разбираш ли ме?

— Да, господарю — прошепнах, а очите ми не се откъсваха от камшика в ръцете на Расфер.

Господарят Интеф отново зарови лицето ми в скута си и заговори:

— С цялата ти сръчност и злоба, Расфер. Не му наранявай кожата, моля те. Не искам този изящно гладък гръб да бъде обезобразен завинаги. Десет удара ще са достатъчни за начало. Брой ги на глас, ако обичаш.