Читаем Речният бог полностью

Господарят Интеф ми направи знак да коленича пред него, хвана ме за къдриците и започна да ми шепне мили думи.

— Обичаш ли ме, Таита? — питаше той.

И защото бях наплашен, а и някак неясно в главата ми се въртеше мисълта, че така мога да спася Алида от изтезанията, аз му отговорих:

— Да, господарю, обичам те.

— А друг обичаш ли, Таита? — попита ме той с мекия си като от коприна глас и какъвто бях страхливец и предател, взех, че му отвърнах:

— Не, господарю, обичам единствено теб.

Едва тогава момичето заплака. Беше един от най-мъчителните мигове в живота ми.

Господарят ми подвикна на Расфер:

— Доведи ми тук тая мръсница. Двамата да могат да се гледат. Таита трябва да види всичко, което ще й се случи.

Когато екзекуторът я избута в полезрението ми, той зловещо се усмихваше.

Господарят ми отново се обърна към него:

— Много добре, Расфер, можеш да започваш.

Той нахлузи около челото на Алида клуп от същото това въже от животинска кожа. На съвсем малки разстояния въжето беше навързано на възли, така че приличаше на лентите, които жените на бедуините носят върху главите си. Застанал зад момичето, Расфер пъхна под въжето някаква къса, жилава пръчка от маслиново дърво и започна да я върти, докато тя прилепна до нежната му кожа. Грубите кожени възли се впиха в плътта му и момичето сгърчи лице от болка.

— Бавно, Расфер — предупреди го господарят ми. — Няма защо да бързаме.

Пръчката изглеждаше като играчка в огромните, космати ръчища на този звяр. Той продължаваше да я върти, колкото можеше по-бавно. Възлите се впиваха все по-надълбоко, устата на Алида се отпусна надолу и тя болезнено освободи въздуха от дробовете си. Кожата й изгуби естествения си цвят и посивя като пепел. С последни усилия момичето се бореше да поеме дъх, след което със сърцераздирателен писък да го изпусне.

С чудовищната си усмивка Расфер въртеше пръчката и кожените възли се изгубваха лека-полека в челото на Алида. Черепът й започна да променя формата си. Първоначално си помислих, че това е просто плод на преумореното ми съзнание, но после установих, че със затягането на клупа главата й наистина се стеснява и удължава непрекъснато. Писъкът й се беше превъртал в нескончаем екот, който като нож се забиваше право в сърцето ми. И не спираше цяла вечност.

Най-накрая черепът се строши на парчета. Костта се пропука със звука на кокосов орех, смлян от челюстта на слон. Смразяващият, пронизителен писък внезапно престана, а тялото на Алида увисна в ръцете на палача. Душата ми като че ли не можеше да поеме толкова мъка и отчаяние едновременно.

Сякаш измина цяла вечност, преди господарят да обърне главата ми към себе си и да ме погледне в очите. Изражението му издаваше едновременно тъга и съжаление:

— Тя си отиде, Таита. Тя въплъщаваше злото и те водеше встрани от правия път. Затова сега трябва да направим така, че това никога да не се повтори. Трябва да те предпазим от подобни изкушения за в бъдеше.

Той отново даде знак на Расфер, който грабна голото тяло на Алида за краката и го повлече към терасата. Смачканата й глава се удряше по стъпалата, а косата й бършеше земята след нея. С едно-единствено движение на масивните си рамене Расфер я изхвърли далеч в реката. Крайниците й нещастно се отпуснаха във въздуха и тя се вряза във водната повърхност. Трупът се изгуби бързо в дълбините и само косите й се разпростряха на всички страни като плаващите речни водорасли.

Расфер се обърна и отиде до края на терасата, където двама от войниците му разпалваха мангал с въглища. До мангала стоеше дървен поднос с хирургически инструменти. Той ги разгледа и кимна доволно. Върна се при нас и се поклони пред господаря Интеф:

— Всичко е готово.

Господарят ми избърса сълзите от лицето ми с пръст, който след това докосна до устните си, сякаш искаше да вкуси от мъката ми.

— Ела, миличък — прошепна ми той и ме вдигна на крака, за да ме изведе на терасата. Толкова бях обсебен от видяното и заслепен от сълзите си, че преди войниците да се нахвърлят отгоре ми, не си давах сметка за нещастието, което грозеше мен самия. Събориха ме върху глинените плочки и ме притиснаха към земята с разпънати ръце и крака.

Господарят ми клекна при главата ми, а Расфер — между разтворените ми бедра.

— Никога повече няма да вършиш тези лоши неща, Таита.

Едва тогава забелязах бронзовия скалпел, който Расфер държеше в дясната си ръка. Господарят ми му кимна и той ме стисна здраво със свободната си ръка; толкова силно ме задърпа, че имах чувството, сякаш ще изкара всичките ми вътрешности през слабините.

— Ах, какви хубави яйчица си имаме! — захили се той и развъртя скалпела пред очите. — Ще нахраним крокодилите с тях, тъй както го сторихме и с приятелката ти — и целуна острието.

— Милост, господарю — заплаках аз. — Умолявам те… — Но молбите ми завършиха с остър писък, щом Расфер замахна със скалпела. Сякаш бяха забили нажежен шиш в корема ми.

— Кажи им сбогом, момченце! — Размаха той малката торбичка набръчкана кожа и безценното им съдържание. Понечи да се изправи, но господарят ми го спря.