На път към новия си апартамент в жилищния кооператив на площад „Карл Бернер“ тя няколко пъти се замисли дали просто да не хвърли флашката. Да я запокити в боклука и да приключи с него. Не го направи. По неизвестна причина. Не защото беше любопитна, на Сара Кисе въобще не ѝ дремеше какво имаше там, а по-скоро защото бе изключително порядъчна. Дори единият да беше плъх, той все пак бе адвокат. Дори другият да беше идиот, той все пак имаше право на последно желание. Да даде флашката на Сара и само на нея.

Тя заключи вратата на апартамента си отвътре и включи компютъра. Хубаво беше да приключи с тази работа. Черният лаптоп бързо се съживи. Пъхна флашката и копира съдържанието на десктопа. Там имаше само един файл с името Sarah.mov. Видеоклип. Чудно. Сега трябваше да гледа гнусната му физиономия още веднъж. И от гроба идваше да я тормози. Кликна два пъти върху файла, за да пусне клипа.

Беше го записал той. С малка камера. Вероятно с телефона си, не беше съвсем сигурна. Грозното му лице гледаше право в обектива, но този поглед тя не беше виждала преди. Изглеждаше, сякаш се бои за живота си.

— Сара, нямам много време, но трябва да ти кажа това, искам да го доверя на някого, защото имам чувството, че не е съвсем редно.

Той показа малко от обстановката около себе си.

— Предложиха ми работа и построих това. Намирам се далеч в…

Тук се чуха някакви шумове, пращене, сякаш докосваше микрофона на телефона си, за момент тя не разбираше какво казва. Бившият ѝ съпруг продължаваше да заснема обстановката с треперещи ръце, докато говореше, но най-силно се чуваше пращенето. Бил построил нещо, какво каза?

— … и ме е страх, че… да, какво всъщност съм построил? Виждаш ли? Намирам се дълбоко под земята. Първо го взех за бомбоубежище, но не е. Виждаш ли, тук има малка дупка?

Гласът му отново се изгуби в пращенето, докато продължаваше да снима. Някакво бомбоубежище под земята.

— … и не, не изглежда редно, тук има нещо странно, нещо… Виж това, например. Погледни тук. Можеш да качваш и сваляш разни неща. Прилича на старовремски кухненски асансьор или…

Изведнъж бившият ѝ съпруг се стресна и се огледа. Целият този театър ѝ напомняше за филм, който бе гледала преди няколко години. Точно така: в „Проклятието Блеър“ някакви младежи вървяха през гората и се снимаха, и изглеждаха уплашени до смърт.

— … идея нямам, чувствам, че нещо ще ми се случи. Просто ме е налегнало такова усещане. Имаш ли представа колко далече в пущинака се намирам? Ще запишеш ли какво казвам, Сара? Къде съм и как получих работата и… да, та да отидеш в полицията, ако стане нещо с мен? Назначи ме…

Отново пращене. Сара Кисе не чу и дума от приказките на покойния си мъж, само гледаше изплашените му очи и как устните му треперят и ломотят неспирно. Това продължи около минута. После филмът свърши.

И така, кого чука, за да получиш тази поръчка? Или работата е била срещу чукане? Във всеки случай така и не видях никакви пари. Ще ти помагам, как пък не!

Клипът беше много неприятен за гледане, но тя нямаше сили да се намеси. Най-вероятно бяха глупости, някаква идиотска шега. Много отдавна беше престанала да вярва на всичко, което онзи идиот правеше.

Сара изтри клипа от компютъра, извади флашката, хвърли я на боклука, излезе в коридора и изхвърли торбичката с боклук в шахтата. Така. Сега къщата пак беше чиста. Само нейна. Нито следа от него.

Скоро дъщеря ѝ щеше да се върне от училище. Животът беше прекрасен. Тя вземаше решенията в този дом. Излезе на верандата и си запали цигара. Изтегна крака на масата, усмихна се, затвори очи и се наслади на един лъч на пролетното слънце, което най-сетне се беше показало.

Нейният живот. Ничий друг. Най-после.

17.

Габриел Мьорк тъкмо се канеше да тръгне към тъй наречената заседателна зала, когато на вратата се почука.

— Да? — каза той.

— Здравей, Габриел.

Холгер Мунк влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Младежът кимна за поздрав и пое голямата му, топла ръка.

— Е, да — Холгер се почеса по главата, — не си получил още всичко необходимо за кабинета, нали?

— Не. — Габриел се огледа. — Но той… ъ…

— Ким?