Читаем Пътувам сама полностью

— Да, Ким твърди, че оборудването е на път.

— Чудесно, чудесно. — Холгер се почеса по брадата. — Преди при нас работеше друго момче на този пост, но се поддаде на съблазни. Жалко, но това е положението.

Габриел Мьорк се почуди дали да не попита на какви съблазни се беше поддал неговият предшественик, но се отказа. В очите на Мунк имаше нещо. Същия поглед бе забелязал и при другия, Ким. Тежък, сериозен поглед, издаваше, че мислите му са другаде.

— Назначихме те по малко неортодоксален начин. Съжалявам, обикновено се срещам с всички, които назначавам, но този път за жалост нямаше време.

— Няма проблем — махна с ръка Габриел.

— Горещо ни беше препоръчан. — Мунк го потупа по рамото. — Още веднъж се извинявам за целия стрес, малко е… да, знам ли… Получи ли инструкции от Ким?

Младежът поклати глава.

— Добре, полека-лека ще навлезеш в рутината. Прочете ли вестниците днес?

— В интернет — уточни Габриел.

— Някакви особени новини да бият на очи днес според теб?

— Двете момичета, които всички търсят?

Мунк кимна.

— Двамата с Миа скоро ще дадем пълна информация на всички, но само за да знаеш за какво става въпрос. Нямаш опит с полицейска работа, нали?

Габриел отново поклати глава.

— Не го мисли много. Избрах те заради уменията ти — продължи Мунк. — Както отбелязах, не разполагаме с време, иначе щяхме да те пратим на курс, съкратен вариант на полицейска школа, но няма да успеем, така че ще се учиш в крачка, а ако има нещо неясно, само ме питай. Става ли?

— Добре — кимна Габриел.

— Хубаво — промърмори Мунк, който пак се беше отнесъл. — Впрочем какво си помисли?

— За какво? — попита младежът.

— Чел си новините днес, нали? — продължи Мунк.

— А, да — потвърди Габриел и леко се изчерви, усетил, че е трябвало да разбере какво го пита шефът му. — Помислих си каквото и всички останали, предполагам. Бях шокиран. Следях случая с двете изчезнали момичета. Надявах се да се появят живи.

Габриел си припомни вестникарските заглавия.

Паулине и Юхане намерени убити…

Като две кукли на дървото…

Семействата са дълбоко покрусени…

Виждали ли сте тези дрехи…

— Това ли имахте предвид?

— Какво?

Мунк пак се беше отнесъл за момент.

— Трябва ли да кажа още нещо?

— Не, няма нужда. — Мунк сложи ръка на рамото му и тръгна към вратата. — Или да, кажи още нещо.

Мунк му направи знак да седне, самият той остана прав, облегнат на стъклената преграда до вратата.

— Ами, не знам — подхвана Габриел. — Когато се събудих тази сутрин, бях, ами, обикновено момче, не знаех, че това е случай, по който щях, ами, да работя.

Думите имаха странен привкус в устата му. Да работи. По случай. Случай на убийство. Вестниците гъмжаха от гръмки заглавия, телевизионните канали — от извънредни емисии, всички говореха как са намерени двете момиченца, изчезнали преди няколко седмици и издирвани от почти всичко живо в цяла Норвегия. Полицията явно разполагаше с повече информация, отколкото оповестяваха, но търсеха свидетел, който да е виждал дрехите; роклите, в които бяха намерени момичетата. Кукленски рокли. Между редовете прозираше понятие, все още неназовано, защото това бе Норвегия, а не САЩ или друга страна, където ставаха такива неща. Сериен убиец. Тези думи не се бяха появявили никъде, но всички си мислеха за тях.

— Помислих си, че убиецът е един и същ — каза Габриел.

— Така е, продължи…

— Помислих си, че това не е типично за Норвегия.

— Точно. Какво още?

— Много се зарадвах, че не са деца на мои познати — поде Габриел.

Мунк му направи знак да не спира.

— Странно, и двете са щели да започнат училище. Най-напред си помислих дали не е замесен учител и че вероятно ще изчезнат и други момиченца. После си помислих, че ако имах шестгодишна дъщеря, много щях да я пазя точно сега.

— Какво каза? — Мунк пак се пробуди.

— Ако имах шестгодишна дъщеря, много щях да я пазя.

— Не, преди това.

— Вероятно ще изчезнат и други момиченца?

— Още преди това.

— Помислих си дали не е замесен учител.

— Хмм. — Мунк пак се почеса по брадата.

Тръгна към вратата.

— Да, а между другото, добър ли си с кодовете?

— Нали затова ме назначихте.

— Да, наистина — усмихна се Мунк.

Бръкна си в джоба и извади едно изписано листче.

— Не е приоритетна задача, а нещо лично, но все пак се надявам да ми помогнеш.

Той подаде листчето на Габриел.

— Имам разни приятели нърдове, обичат да ме предизвикват. Един от тях ми изпрати тази задача, а аз не успявам да я реша.

Габриел погледна бележката.

bwlybjlynwnztirkjao=5

— Разбираш ли какво е? — полюбопитства Мунк.

— Засега не — промърмори Габриел.

— Изпитва ме от няколко дни — въздъхна Мунк. — Но май е време да се предам. Виж какво можеш да направиш, става ли? Ядосвам се, когато тези мои приятелчета успеят да ме надхитрят.

Той се засмя и потупа младия човек по рамото.

— Но това не е приоритетна задача, това е личен въпрос, окей?

— Разбрах — кимна Габриел.

Мунк отново се запъти към изхода, но след като излезе в коридора, подаде глава през вратата.

— Пълният инструктаж се отлага за след час.