Читаем Пътувам сама полностью

Мъжът протегна ръка. Габриел не видя откъде бе изникнал — изглеждаше съвсем нормално, навярно затова. Беше очаквал сини светлини, сирени и униформа или поне някаква строгост, или нещо друго издайническо във вида му, ала мъжът, застанал сега пред него, можеше да е всякакъв. Бе почти невидим. Обикновен панталон, обикновени обувки, обикновен пуловер, цветовете на дрехите по нищо не го отличаваха от тълпата, впоследствие на Габриел му хрумна, че вероятно това е била целта. Цивилна полиция. Той бе обучен да не се вижда. Да не се отличава. Ненадейно да изниква от нищото.

— Само ме следвай, качваме се. — Мъжът, представил се като Ким, поведе Габриел през улицата към една жълта жилищна сграда.

Полицаят прокара картата си през сензора до външната врата и набра кода. Вратата се плъзна и се отвори. Габриел последва мъжа към асансьора. Тук се повтори същата процедура — трябваше ти карта, за да получиш достъп до асансьора. Габриел скришно наблюдаваше как мъжът набира кода в асансьора. Питаше се какво да каже и дали изобщо да казва нещо. Никога не беше ходил в полицията. Нито се беше возил на асансьори с кодове. Полицаят, представил се като Ким, изглеждаше съвсем спокоен, все едно това му беше ежедневно задължение. Да посреща непознати нови колеги на улицата. Да набира кодове в асансьори. Двамата бяха еднакво високи, но полицаят беше по-набит, при цялата си невзрачност изглеждаше доста мускулест. Имаше къса тъмна коса и не беше добре избръснат. Габриел не знаеше дали е преднамерено, или не е имал време. Не смееше да се заглежда много, но с крайчеца на окото си забеляза как полицаят потисна малка прозявка, значи вероятно беше второто. Дълги дни. Вероятно тежки случаи.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и полицаят излезе първи. Габриел го последва по дълъг коридор до втора врата — тя също се отваряше с карта и код. Никъде не се виждаше табелка. Нито „Полиция“, нито името на други институции. Пълна анонимност. Мъжът отвори още една, последна врата и се оказаха вътре. Без да са твърде големи, офисите бяха просторни и светли. Няколко бюра бяха събрани в едно общо помещение, други, малки офиси бяха разпръснати наоколо, повечето със стъклени врати, някои със спуснати щори. Никой не обърна особено внимание на двамата новодошли. Хората бяха заети със своите си работи.

Габриел последва полицая през общото помещение до малък кабинет, един от тези със стъклени врати. Щеше да седи на видно място, но поне щеше да разполага със самостоятелен офис.

— Това е за теб. — Ким го покани да влезе.

Работното помещение бе пестеливо обзаведено: бюро, лампа, стол. Всичко изглеждаше съвсем ново.

— Изпратил си ни списък с поръчки за нужното ти оборудване.

Габриел кимна.

— Бюро и лампа от „Икеа“?

За първи път полицаят Ким изрази чувства. Смигна и потупа Габриел по рамото.

— Е, не, имаше още нещо — възрази Габриел.

— Само се майтапя. Техниците са на път, ще си готов до края на деня. Трябваше да те разведа и да те представя на всички колеги, но след пет минути започва инструктаж, така че няма да успеем. Пушиш ли?

— Да пуша?

— Да, цигари, нали разбираш?

— А, не.

— Това е добре за теб. Тук няма кой знае колко правила, но едно е важно. Когато Холгер Мунк е на верандата за пушачи, тя е негова. Тогава Холгер Мунк размишлява. Тогава Холгер Мунк не иска да го безпокоят. Окей?

Полицаят го дръпна извън малкия офис и посочи по протежение на стената. Габриел видя отвън мъж, вероятно Холгер Мунк, шефът. Именно той му се бе обадил и непринудено, само след десет минути, го бе назначил на работа. В полицията. Да не безпокои шефа, докато пуши. Дадено. Впрочем Габриел и не мислеше да безпокои когото и да било или да се разпростира извън възложените задачи. Изведнъж забеляза момичето до Холгер на верандата.

— Мамка му! — възкликна той.

Мислеше, че го е казал наум, но Ким се обърна.

— Моля?

— Това Миа Крюгер ли е?

— Познаваш ли я?

— Какво? Не, не така, но съм… Да. Чувал съм за нея.

— Че кой не е? — подсмихна се Ким. — Миа е способна, няма съмнение. Тя е нещо много специално.

— Наистина ли носи само черно и бяло?

Габриел попита, без да се замисля, просто любопитството му надделя, но веднага съжали. Непрофесионално. Аматьорско. Забрави, че всъщност е назначен на работа. Ким сигурно ще го вземе за почитател на Миа или нещо такова, което впрочем донякъде беше вярно, но не така искаше да се представи Габриел Мьорк пред колегата си през първия си работен ден.

Ким го изгледа за момент, преди да отговори.

— Хм, не си спомням да съм я виждал в нещо друго. Защо?

Габриел поруменя леко и за момент сведе поглед към пода.

— А, не, просто го прочетох в интернет.

— Не бива да вярваш на всичко прочетено — усмихна се Ким и извади плик от джоба на сакото си. — Ето ти картата. Кодът е рождената ти дата, стаята за заседания е в другия край на коридора. Започваме след около пет-десет минути, бъди точен.

Ким смигна, още веднъж го потупа по рамото и го остави сам в малкия офис.