Брат му се размотаваше из гората вече цял час и той започна да се безпокои. Не че трябваше да се прибират. Никой не им определяше вечерен час, никой не обръщаше внимание дали са си вкъщи. Тобиас само се надяваше да има нещо в хладилника, за да предложи вечеря на брат си. Иначе се беше научил да прави повечето неща сам. Сменяше чаршафи, пускаше пералнята машина, приготвяше училищната раничка на малкото си братче — почти всичко, но не и това с храната. Не искаше да харчи своите пари за храна, струваше му се несправедливо, пък и най-често се намираше по нещичко в кухненските шкафове — я разтворима супа, я парче хляб и конфитюр. По принцип нямаше проблеми.

Заби стрелата в земята до пъна и стана. Ако щяха да преследват бизони на Рюнван, беше време. Предпочиташе да слага брат си да спи преди девет, поне през седмицата. И заради малкия, и заради себе си. Имаха обща стая горе, на тавана, а той обичаше да прекара няколко часа с книга, след като брат му заспеше.

— Торбен?

Тобиас пристъпи навътре в гората, накъдето бяха изчезнали стрелата и брат му. Вятърът се бе усилил леко и листата шумоляха. Не се страхуваше, много пъти бе идвал тук сам при силен вятър и лошо време, обожаваше природата да подхваща и разтърсва нещата наоколо, но братчето му можеше лесно да се изплаши.

— Торбен, къде си?

Изведнъж пак изпита угризения, че каза онези неща за християнките. Излъга, измисли си истории в съблекалнята на момчетата. Реши някой ден да се отправи на кратка експедиция, като момчетата от „Повелителят на мухите“, оставени без контрол. Ще се промъкне навън, ще вземе малко провизии и джобното фенерче и ще се отправи към Литьона. Познаваше пътя. Щеше да провери дали е вярно всичко, което разправят за новото стопанство и оградата и какви неща стават там. Да! Ще бъде интересно и информативно. Сега се сети какво правеха със стария учител по норвежки. Той все повтаряше, че днешните занимания ще бъдат интересни и информативни, затова да стоят тихо и да слушат, но после се оказваше, че нито е интересно, нито информацията е чак толкова много, защото той не си спомняше какво всъщност бяха правили в часа. А после се сети как се изказа дядо му веднъж, когато бяха излезли със старото червено волво: не всички стават за родители, някои хора не бива да имат деца. Думите се загнездиха в паметта му. Дали същото не се отнасяше и за учителите? Просто не стават за това и по тази причина някои гледат тъжно, когато влизат в час.

Шумолене в храстите прекъсна мисълта му. Неочаквано от нищото пред него изникна братчето му със странно изражение и голямо мокро петно отпред на панталона.

— Торбен? Какво има?

Момченцето го гледаше с празни очи.

— Ангел самотен виси сред гората.

— Какво, какво?

— Ангел самотен виси сред гората.

Тобиас обгърна братче си с ръце и усети как момченцето трепери.

— Измисляш ли си, Торбен?

— Не. Тя виси там, вътре в гората.

— Ще ми покажеш ли къде?

Брат му го погледна.

— Няма крила, но съм сигурен, че е ангел.

— Покажи ми — настоя Тобиас сериозно и бутна брат си напред между смърчовете.

13.

Миа Крюгер седеше на скалата и съзерцаваше залеза над Хитра за последен път.

17 април. Още един ден. Утре ще види Сигри.

Чувстваше се уморена. Не уморена в смисъл, че имаше нужда от сън, а уморена от всичко. От живота. От хората. От всички събития. Беше намерила някакъв покой, преди Холгер да ѝ покаже снимките в папката, но след като той си отиде, то отново се промъкна в нея. Онова отвратително чувство.

Болката.

Отпи глътка от бутилката, която неизменно носеше, и придърпа шапката по-плътно към ушите си. Бе застудяло, пролетта все пак не беше дошла по-рано. Само бе заблудила всички, че е на път. Миа беше доволна от наличието на бутилка, с която да се стопли. Съвсем не си беше представяла така последния си ден. Всъщност бе планувала да долови възможно най-много. Последните двайсет и четири часа от живота. Птици, дървета, водата, светлината. Да спре за един ден самоволно подбраните медикаменти само за да усети за последен път нещата, себе си.

Не стана така. Холгер си тръгна, а нуждата да притъпи чувствителността си се обостри. Пи повече. Взе още повече таблетки. Събуди се, без да разбере, че е спала. Спа, без да разбере, че някога е била будна. Обеща си да не се напряга много от съдържанието на папката. Глупаво, разбира се — кога ли е успявала да се защити от каквото и да било, ставаше ли въпрос за тези неща? Работата. Възможно бе за другите да е просто работа, но не и за Миа Крюгер. Случаите винаги се врязваха дълбоко в нея. Направо в душата ѝ, все едно това бе нейната действителност, все едно жертвата бе тя самата. Отвлечена, насилена, повалена с железен прът, изгаряна с фасове, убита със свръхдоза упойващо вещество, само на шест години, увесена на дърво с въже за скачане.

Защо на учебниците не е написано нейното име?

След като всичко друго е изцяло пресметнато.

По дяволите.