Читаем Пътувам сама полностью

Тобиас Ивершен намери клонка и седна да издяла още една стрела, докато чакаше брат си да се върне. Обичаше да си служи с ножа. Харесваше му как острието се врязва в дървото, харесваше му с какво спокойствие плъзга ножа между кората и дървесината, за да не направи разрез в стрелата. Тобиас Ивершен беше сръчен, най-много похвали получаваше в часовете по изкуство и по ръчен труд. По останалите предмети бе посредствен, особено по математика, но с ръцете си беше много способен. И по норвежки. Тобиас Ивершен обичаше да чете. Досега беше чел най-вече фентъзи и научна фантастика, но от миналата есен имаха нова, много готина учителка по норвежки, Емилие, тя се смееше звънко и имаше куп лунички, всъщност почти не бе учителка, просто прекрасно пораснало момиче, и с нея прекарваха невероятно приятни часове, съвсем различни от уроците с предишния им преподавател, с когото само… да, дори не си спомняше какво всъщност правеха. Емилие му състави цял списък от книги с препоръката да ги прочете. Почти привършваше „Повелителят на мухите“ — книга от нейния списък — и с нетърпение очакваше да се прибере вкъщи, за да продължи да си чете в леглото. Тобиас Ивершен, по документи само на тринайсет, бе по-възрастен вътрешно, беше преживял неща, които децата не бива да преживяват. Много пъти си бе мислил да се махне, просто да сложи малкото си лични вещи в ученическата чанта и да поеме по света, далече от мрачната къща, но не, това, разбира се, беше невъзможно. Къде щеше да отиде? Спести си малко пари от рождени дни, Коледа и други подобни, но не бяха достатъчно, за да стигне някъде, а и не можеше да остави братчето си. Кой щеше да се грижи за него, ако Тобиас си тръгнеше? Опита се да мисли за друго, бързо движеше острието на ножа под върбовата кора и се усмихна доволно на себе си, когато успя да отдели една ивица цяла.

Братчето му се бавеше. Хвърли разсеяно поглед към гората. Брат му бе любопитно малко момче, сигурно просто е открил интересна гъба или мравуняк.

Дали да не стреляме по някоя от християнките?

Тобиас се засмя наум. Типично за малките момчета — толкова са невинни, не знаят нищо, измислят и говорят всевъзможни глупости, каквото им е на сърцето, това им е на езика, не е като в класа на Тобиас или в училищния двор, където, ако не внимаваш какви ги дрънкаш, веднага изпадаш от групата. Тобиас бе ставал свидетел на такива случки многократно. Точно като в „Повелителят на мухите“. Покажеш ли слабост, веднага ставаш жертва. В момента всичко се въртеше около спорта, а за щастие, той бе атлетичен, тичаше бързо, скачаше надалеч и нависоко и имаше нелоша техника във футбола. Понастоящем проблемът бяха дрехите. Някои от новите момчета, дошли от града, имаха други навици, а и повече пари. Сега модата изискваше да носиш „Адидас“ или „Найк“, или „Пума“, или „Рийбок“ и в последно време Тобиас чу няколко коментара по свой адрес, колко са му тъпи обувките, а шортите, анцугът и старите му тениски нямат нито фасон, нито лого. За късмет нещо друго тежеше повече — дали момичетата те харесват. Ако момичетата те харесват, нямаше значение нито спортът, нито училище, нито по каква музика си падаш. А момичетата харесваха Тобиас Ивершен. Не само защото беше симпатичен, а и защото във всички отношения беше страхотен. Затова му бе простено обувките му за футбол да са само с една ивица и изтъркани бутони.

Християнките. Изведнъж плъзнаха слухове, че някой се е нанесъл в големия стар чифлик навътре в гората, край Литьона, където отдавна не живееше никой. Мястото било разчистено и сега изглеждало съвсем различно. Всички считаха тези работи за подозрителни. Възникнало нещо, наречено „Приятели на Смит“, но не било същото, някои били от „Приятелите на Смит“, но „Приятелите на Смит“ не им се видели достатъчно добри, та си създали май своя религия или каквото там било. Всички си мислеха, че знаят нещо, но всъщност никой не знаеше какво става, ако се изключи едно: тамошните деца не ходят на училище, всичко е само Бог, християнство и такива работи. Нищо чудно и да беше така. Тобиас нямаше нищо против тях, дори разбра, че щом някой изкаже мнение за дрехите му или стане въпрос за бедни хора, ако насочи разговора към християнките, всички мигновено забравят въпроса за марките. Дори веднъж след физическо излъга, че ги е виждал, само за да накара двете нови градски момчета да си затворят устата и се получи. Измисли история за странните им дрехи и за почти мъртвите им очи и как го изгонили, когато го видели. Тъпо беше, разбира се, да говори така за християнките — нито имаше нещо общо с тях, нито имаше някакво мнение, но какво друго можеше да направи?

Остави ножа и си погледна часовника.