— Намери паролата, Робърт! — каза тя през рамо. — Веднага се връщам!

— Внимавай! — извика след нея Лангдън.

Останал сам в апартамента на Едмънд, той впери поглед в извиващия се като змийски гръбнак коридор и се опита да осмисли онова, което беше видял там — необикновени експонати, цитат, в който се заявяваше, че Бог е мъртъв, и безценно платно на Гоген, поставящо същите въпроси, които по-рано тази вечер бе задал неговият някогашен студент. „Откъде идваме? Къде отиваме?“

Все още не беше открил нищо, което да загатва за евентуалните отговори на приятеля му. Досега бе попаднал само на един том, който би могъл да има отношение към тях — „Необясненото изкуство“, книга със снимки на загадъчни човешки творения като Стоунхендж, главите на Великденския остров и огромните „пустинни рисунки“ на платото Наска, толкова мащабни геоглифи, че се различаваха само от въздуха.

„Това няма да ми помогне особено много“ — реши той и поднови търсенето си.

Сирените навън се усилваха.

57.

— Аз не съм чудовище — въздъхна Авила, докато пикаеше в мръсния писоар на една пуста отбивка край магистрала Н-240.

До него трепереше шофьорът на юбера, очевидно прекалено нервен, за да може да се облекчи.

— Вие заплашихте… семейството ми.

— Уверявам те, че ако ме слушаш, няма да им се случи нищо лошо — отвърна адмиралът. — Само ме закарай в Барселона, остави ме там и ще се разделим приятелски. Ще ти върна портфейла, ще забравя домашния ти адрес и повече няма нужда да се боиш от мен.

Мъжът се взираше право пред себе си и устните му трепереха.

— Ти си вярващ човек — продължи Авила. — Видях папския кръст на предното стъкло. И каквото и да си мислиш за мен, може би ще те успокои това, че тази вечер вършиш Божие дело. — Той си закопча дюкяна. — Неведоми са пътищата Господни.

Адмиралът се отдръпна от писоара и провери затъкнатия под пояса му керамичен пистолет, в който беше зареден единственият му останал патрон. Чудеше се дали тази нощ ще му се наложи да го използва.

Авила отиде при мивката и докато си плакнеше ръцете, вниманието му отново привлече татуировката, която Регента му бе наредил да си направи, в случай че го заловят. „Излишна предпазливост“ — предполагаше той. Вече се чувстваше като неоткриваемо привидение в нощта.

Възрастният офицер вдигна очи към мръсното огледало и се сепна от собственото си отражение. Когато се беше видял за последен път, носеше бяла парадна униформа с колосана яка и фуражка. След като бе съблякъл китела си, приличаше на тираджия — бе останал по тениска и бейзболна шапка, взета от шофьора на юбера.

Ликът в огледалото му напомни за онзи ненавиждащ се пияница след атентата, при който бе загинало семейството му.

„Тогава пропадах в бездънна пропаст“.

Авила знаеше, че повратният момент е настъпил, когато неговият физиотерапевт Марко с измама го заведе на среща с „папата“.

Никога нямаше да забрави как се приближи до зловещите кули на палмарската катедрала, мина през огромния портал и влезе в храма по време на богослужението. Множеството беше коленичило за молитва.

В църквата нямаше друга светлина освен слънчевите лъчи, нахлуващи през високите витражи. Силно миришеше на тамян. Когато видя позлатения олтар и полираните дървени пейки, адмиралът разбра, че слуховете за грандиозното богатство на палмарите са верни. Храмът не отстъпваше по великолепие на която и да е друга катедрала, ала Авила знаеше, че тази католическа църква се различава от останалите.

„Палмарите са заклети врагове на Ватикана“.

Изправен до Марко в дъното на наоса, той плъзгаше поглед по паството и се питаше как е успяла да процъфти тази секта, след като толкова демонстративно се противопоставя на Рим. Заклеймяването на задълбочаващата се либералност на Ватикана от палмарите очевидно се нравеше на вярващите, които копнееха за по-консервативно тълкуване на вярата.

Докато куцукаше с патериците си по централната пътека, Авила се чувстваше като хром окаяник, дошъл на поклонение в Лурд с надеждата за чудотворно изцеление. Един разпоредител поздрави Марко и ги заведе при запазените за тях места на първия ред. Хората наоколо любопитно се заозъртаха да видят кой се радва на такова специално отношение. Адмиралът съжали, че е оставил рехабилитатора да го убеди да облече парадната си униформа.

„Мислех, че отивам на аудиенция при папата“.

Авила седна и вдигна очи към олтара, където млад енориаш с костюм четеше от Светото писание. Позна откъса — беше Евангелието от Марка.

— „Прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви“31.

„Пак ли прошка?“ Адмиралът се намръщи. Имаше чувството, че е чувал тези думи хиляди пъти от църковните терапевти и монахините през месеците след терористичния атентат.

Четенето свърши и в храма отекнаха мощните звуци на органа. Богомолците едновременно се изправиха и той неохотно се надигна, като потръпна от болка. Зад олтара се отвори скрита врата и оттам излезе мъж, което мигновено изпълни паството с въодушевление.