— Замислете се над следното! Минали са над един милион години, докато древните хора напреднат от откриването на огъня до изобретяването на колелото. И после — само няколко хилядолетия до създаването на печатарската преса. След това — само два века до телескопа. През следващите столетия на все по-кратки периоди сме осъществили скоковете от парния двигател до автомобилите и космическата совалка! И само след две десетилетия започнахме да променяме собствената си ДНК!

— Днес измерваме научния прогрес с месеци и напредваме с умопомрачителна скорост. Не след дълго днешният най-бърз суперкомпютър ще прилича на просто сметало, днешните най-съвършени хирургически методи ще изглеждат варварски и днешните енергийни източници ще ни се струват също толкова остарели, колкото и да си светим със свещи!

Гласът на Едмънд и ревът на реката продължаваха да кънтят в мрака.

— За да изучават древната култура, елините трябвало да отправят поглед векове назад, докато за нас е достатъчно да се върнем само към предишното поколение и ще открием хора, живели без технологиите, които днес приемаме за даденост. Хронологията на човешкото развитие се сгъстява, разстоянията, които разделят „древно“ и „модерно“, се свиват почти до нула. И затова аз ви давам думата си, че следващите няколко години в човешкото развитие ще са шокиращи, експлозивни и напълно невъобразими!

Речният тътен изведнъж стихна.

В небето отново заблещукаха звезди. Повя топъл ветрец и засвириха щурци.

Гостите под купола сякаш едновременно си поеха дъх.

Във внезапно възцарилата се тишина гласът на Кърш прозвуча почти като шепот.

— Знам, че сте тук, приятели, защото ви обещах откритие, и ви благодаря, че ми позволихте да направя това встъпление. А сега да смъкнем оковите на досегашния си начин на мислене. Време е да споделим тръпката от откритието.

След тези думи от всички страни плъзна ниска мъгла и небето просветна като на зазоряване.

Ненадейно проблесна лъч на прожектор и драматично скочи към дъното на залата. Всички гости се надигнаха в очакване да видят домакина да се появява в плът и кръв. След няколко секунди обаче лъчът се плъзна обратно.

Погледите на всички го последваха.

В предния край на залата стоеше Едмънд Кърш и се усмихваше под блясъка на прожектора, самоуверено опрял длани върху катедра, която допреди мигове не беше там.

— Добър вечер, приятели — дружелюбно каза великият шоумен, докато мъглата се разнасяше.

За броени секунди публиката беше на крака и ентусиазирано ръкопляскаше. Неспособен да сдържи усмивката си, Лангдън се включи в овациите.

„Типично за Едмънд да се появи с облак дим“.

Макар и насочена срещу религиозната вяра, досега презентацията представляваше истински шедьовър — дръзка и непоколебима като самия ѝ автор. Робърт разбираше защо бързо растящите на брой свободомислещи по света така боготворят неговия някогашен студент.

„Ако не друго, поне си казва мнението по начин, по какъвто биха дръзнали да го направят малцина“.

Когато лицето на Кърш се появи на екрана над главите на множеството, Лангдън забеляза, че сега той не изглежда толкова блед — явно го бяха гримирали професионално. И въпреки това професорът виждаше, че приятелят му е изтощен.

Нестихващите аплодисменти бяха толкова бурни, че Робърт едва усети вибрациите в джоба на гърдите си. Инстинктивно посегна да извади джиесема си, но после се сети, че е изключен. Странно, всъщност вибрираше другото устройство в джоба му — слушалките, в които високо говореше Уинстън.

„Кофти момент“.

Лангдън ги измъкна и припряно си ги сложи. В момента, в който накрайниците се притиснаха към кожата му, в главата му прозвуча познатият глас с британски акцент:

— … фесор Лангдън? Чувате ли ме? Телефоните са блокирани. Вие сте единствената ми връзка със света. Професор Лангдън?

— Да… Уинстън? Чувам те — надвика глъчката наоколо Робърт.

— Слава богу! — каза Уинстън. — Слушайте ме внимателно. Възможно е да имаме сериозен проблем.

21.

Едмънд Кърш бе преживял безброй триумфи на световната сцена и успехите винаги го мотивираха, но той рядко изпитваше пълно удовлетворение. В този момент обаче, изправен зад катедрата и бурно акламиран от публиката, си позволи да се наслади на радостното вълнение от мисълта, че съвсем скоро ще промени света.

„Седнете, приятели. Най-хубавото тепърва предстои“.

Докато мъглата се разпръскваше, Едмънд потисна желанието си да погледне към тавана, където прожектираха лицето му в близък план, освен че го излъчваха за милиони хора по цялото земно кълбо.

„Това събитие е от глобален мащаб — гордо си каза той. — Събитие, което надхвърля всякакви граници, класи и вярвания“.

Погледна наляво към ъгъла и признателно кимна на Амбра Видал, която неуморно му беше помагала в подготовката на този спектакъл. За негова изненада обаче Амбра не гледаше към него, а с безпокойство се взираше в публиката.

„Нещо не е наред“ — мислеше си Амбра.

Един висок елегантно облечен мъж в центъра на залата си проправяше път сред тълпата, като размахваше ръце и се насочваше към нея.