— Аз не работя върху платно — отвърна гидът. — Творя изкуство виртуално и Едмънд после го принтира.

— Чакай малко — смая се Лангдън. — Това твое ли е?

— Да, опитах се да имитирам стила на Хуан Миро̀.

— Виждам. Че си го и подписал — „Миро̀“.

— Не — възрази Уинстън. — Погледнете пак. Подписът е „Миро“, без ударение. На испански думата „miro“ означава „гледам към“.

„Хитро“ — трябваше да признае Робърт. Самотното око ала Миро̀ гледаше зрителя от центъра на картината.

— Едмънд ме помоли да си направя автопортрет и се получи това.

„Това твоят автопортрет ли е? — Лангдън отново се вгледа в асиметричните завъртулки. — Сигурно изглеждаш адски странно за компютър“.

Наскоро беше чел за растящото увлечение на Едмънд да учи компютри да творят логаритмично изкуство — тоест изкуство, генерирано от невероятно сложни компютърни програми. Това повдигаше следния неудобен въпрос: когато компютър създава изкуство, кой е творецът, компютърът или програмистът? Една неотдавнашна изложба на изключително съвършено алгоритмично изкуство в Масачузетския технически институт поставяше в неловко положение харвардския хуманитарен лекционен курс „Изкуството ли ни прави хора?“.

— Композирам и музика — жизнерадостно го осведоми Уинстън. — Ако ви е любопитно, после помолете Едмънд да ви пусне нещо. В момента обаче трябва да побързате. Презентацията започва съвсем скоро.

Професорът излезе от залата и се озова във висок външен коридор, който гледаше над атриума. Разпоредители посрещаха последните неколцина гости пред асансьорите от отсрещната страна на огромното празно пространство и ги подканваха да побързат към вратата пред Лангдън.

— Програмата ще започне след броени минути — съобщи му Уинстън. — Виждате ли входа на аудиторията?

— Да. Право напред.

— Отлично. И още нещо. Когато влезете, ще видите кошове за слушалки. Едмънд ви моли да не връщате вашите и да ги задържите. Така след края на презентацията ще мога да ви изведа през един заден изход от музея, за да избегнете навалицата и лесно да хванете такси.

Робърт си спомни странната буквено-цифрова комбинация върху гърба на визитката на Кърш, която трябваше да даде на таксиметровия шофьор.

— Едмънд ми написа нещо непонятно — BIO-EC346 — и каза, че било „досадно елементарен шифър“.

— И не ви е излъгал — незабавно отговори компютърът. — Презентацията на господин Кърш вече започва, професоре. Надявам се да ви хареса и с удоволствие отново ще ви съдействам след края ѝ.

И с внезапно изщракване Уинстън изчезна.

Лангдън стигна до входа на аудиторията, свали си слушалките и пъхна миниатюрното устройство в джоба на фрака си. После припряно влезе с последните гости миг преди вратата да се затвори.

И вътре отново го очакваше изненада.

„Прави ли ще гледаме презентацията?“

Беше предполагал, че ще се настанят удобно в аудиторията, за да изслушат съобщението на Едмънд, ала вместо това стотиците гости стояха наблъскани в тясна варосана галерия. В залата не се виждаха произведения на изкуството и места за сядане. До отсрещната страна имаше подиум, разположен между два големи плоски екрана, на които пишеше:

след 2 минути и 07 секунди.

Обзе го нетърпение и погледът му се спусна към втория ред на екрана, който се наложи да прочете два пъти:

„Два милиона души?!“

Кърш му беше споменал, че ще излъчва съобщението си на живо, но тези цифри му се струваха невъобразими, а броячът с всяка секунда показваше още и още.

На лицето му плъзна усмивка. Неговият някогашен студент определено се справяше добре. Сега оставаше само да види какво ще съобщи Едмънд, за бога!

13.

В огряната от луната пустиня на изток от Дубай едно пясъчно бъги „Санд Вайпър“ 1100 рязко зави наляво и с поднасяне спря, като вдигна облак пясък.

Тийнейджърът зад волана смъкна очилата си и погледна надолу към онова, което едва не беше прегазил. Слезе плахо от колата и се приближи до тъмната фигура на пясъка.

И естествено се оказа точно това, което изглеждаше.

Проснат по очи на светлината на фаровете лежеше човек.

— Мархаба? — извика хлапакът. — Ей?

Никакъв отговор.

От облеклото момчето разбра, че е мъж — носеше традиционна шапка „чечия“ и широка джелабия — и изглеждаше нисък и пълен. Вятърът отдавна беше заличил стъпките му, както и евентуалните следи от гуми или други податки за това как се е озовал толкова навътре в пустинята.

— Мархаба? — повтори младежът.

Нищо.

Тъй като не знаеше какво друго да направи, момчето протегна крака си и леко побутна мъжа по хълбока. Въпреки дебелината на мъжа плътта беше твърда и не поддаваше — вятърът и слънцето вече я бяха изсушили.

Определено беше мъртъв.

Хлапето се наведе, хвана мъжа за рамото и го преобърна по гръб. Безжизнените очи на мъртвеца се вторачиха в небето. Лицето и брадата му бяха целите в пясък, но макар и мръсен, човекът изглеждаше някак си дружелюбен, дори познат, като любим чичо или дядо.