Авила вече беше ставал свидетел на поразителното им влияние и го усещаше като защитен плащ, който го покриваше изцяло. „Все още има хора, които уважават древните обичаи“. Надяваше се някой ден да се влее в този елит, но засега му стигаше и честта да изиграе каквато роля са му отредили.

Извади телефона си и набра номера на обезопасената връзка, който му бяха дали.

— Si?

— Estoy en posición. — „На мястото съм“ — съобщи адмиралът и зачака последните нареждания.

— Bien — отвърна Регента. — Tendrás una sola oportunidad. Aprovecharla será crucial. — „Ще имате само една възможност. Жизненоважно е да я използвате“.

11.

На трийсет километра североизточно по крайбрежието от лъскавите дубайски небостъргачи, изкуствени острови и вили за ВИП партита се намира град Шарджа — свръхконсервативната ислямска културна столица на Обединените арабски емирства.

Със своите над шестстотин джамии и най-добри университети в региона Шарджа блести като връх на духовността и знанието — положение, поддържано от огромни петролни залежи и владетел, поставящ образованието на народа си над всичко друго.

Тази вечер семейството на многообичания аллама на Шарджа Саид ал Фадл се беше събрало на бдение. Вместо традиционния тахаджуд, нощната молитва, те се помолиха за завръщането на своя любим баща, чичо и съпруг, безследно изчезнал предишния ден.

В местната преса бяха съобщили само, че според един от колегите на Саид иначе спокойният аллама изглеждал „странно загрижен“ след завръщането си от Световния парламент на религиите преди два дни. Колегата му също казал, че малко след завръщането му го чул да води разгорещен спор по телефона. Разговорът бил на английски и той не разбрал нищо, но се кълнял, че Саид многократно споменавал едно и също име.

Едмънд Кърш.

12.

Лангдън излизаше от металната спирала. Разговорът му с Кърш едновременно го беше развълнувал и разтревожил. Независимо дали преувеличаваше, някогашният му студент явно наистина беше открил нещо, което според него щеше да доведе до промяна на парадигмата в света.

„Нещо също толкова важно, колкото откритията на Коперник?!“

Когато накрая излезе от скулптурата, малко му се виеше свят. Той вдигна слушалките си от пода и си ги сложи.

— Уинстън? Ало?

Разнесе се тихо изщракване и компютърният британски екскурзовод му отговори:

— Здравейте, професоре. Да, тук съм. Господин Кърш ме помоли да ви упътя до служебния асансьор, защото трябва по-бързо да се върнете в атриума. А и според него ще оцените нашия огромен служебен асансьор.

— Много любезно от негова страна. Той знае, че страдам от клаустрофобия.

— Вече знам и аз. И няма да го забравя.

Уинстън го поведе през страничната врата и по бетонен коридор, стигащ до асансьорната ниша. Кабината наистина се оказа просторна — очевидно се използваше за пренасяне на обемни произведения на изкуството.

— Най-горният бутон — инструктира го гидът, когато Лангдън се качи. — За третия етаж.

Стигнаха и професорът слезе от асансьора.

— Чудесно — отекна в главата му бодрият глас на Уинстън. — Ще минем през галерията вляво от вас. Това е най-прекият път до аудиторията.

Робърт изпълни инструкциите му и тръгна през просторна галерия, в която бяха изложени няколко шантави артинсталации: стоманен топ, който очевидно изстрелваше лепкави топки червен восък по бяла стена; кану от телена мрежа, което определено нямаше да се задържи над водата; цял миниатюрен град от полирани метални блокчета.

На път за изхода той изумено се закова пред мащабно произведение, доминиращо над цялото пространство.

„Няма съмнение — категорично реши Лангдън. — Открих най-странния експонат в този музей“.

По цялата широчина на залата раздвижено бяха разположени множество сиви вълци, които тичаха в дълга верига, скачаха във въздуха и се блъскаха в прозрачна стъклена стена, край която се образуваше камара от мъртви тела.

— Казва се „С главата напред“ — без подкана заобяснява Уинстън. — Деветдесет и девет вълка слепешком се блъскат в стена, което символизира стадния манталитет, липсата на смелост да се отклониш от нормата.

Лангдън видя ирония в тази символика. „Предполагам, че тази вечер Едмънд драстично ще се отклони от нормата“.

— Сега продължете право напред и ще стигнете до изхода отляво на онази пъстра ромбовидна творба. Това е един от любимите художници на Едмънд.

Робърт забеляза ярката картина и веднага позна характерните завъртулки, основни цветове и дяволито, свободно носещо се око.

„Хуан Миро̀“ — помисли си. Винаги беше харесвал закачливото творчество прочутия каталунец — нещо средно между детска книжка за оцветяване и сюрреалистичен витраж.

Когато стигна до произведението обаче, професорът отново се закова на място, понеже с изненада установи, че повърхността му е съвършено гладка, без никакви видими мазки.

— Това репродукция ли е?

— Не, оригинал — отговори Уинстън.

Лангдън се вгледа по-внимателно. Творбата очевидно беше отпечатана на голям принтер.

— Това е отпечатък, Уинстън. Даже не е върху платно.