— Приемаше го доста спокойно. Шегуваше се, че за рейтинга на едно телевизионно шоу няма нищо по-добро от това да покаже как умират хора. И беше прав, разбира се. Ако анализирате най-гледаните медийни събития на света, почти всички…

— Млъкни, Уинстън. Това е отвратително. — „Още колко ще се влачи този лифт?“ Изведнъж кабината му се стори ужасно тясна. Лангдън примижа на яркото обедно слънце, но напред виждаше само стълбове и кабели. „Май прегрях“ — каза си той. Мислите му бяха започнали да се вихрят във всевъзможни странни посоки.

— Професоре? — повика го компютърът. — Имате ли някакви други въпроси?

„Да! — искаше му се да извика, докато в ума му прииждаше порой от тревожни идеи. — Имам още много въпроси!“

Робърт си наложи да диша дълбоко и да се успокои. „Мисли трезво. Така доникъде няма да стигнеш“.

Ала мозъкът му вече работеше на прекалено бързи обороти, за да го овладее.

Мислеше за това, че в резултат на публичния разстрел на Едмънд неговата презентация гарантирано е станала главна тема на разговор в целия свят… и от няколко милиона зрителите му се бяха увеличили на повече от петстотин.

Мислеше за това, че Едмънд отдавна е мечтаел да унищожи Палмарската църква и убийството му от ръката на неин член почти със сигурност е постигнало тази цел.

Мислеше за това, че Едмънд е презирал своите най-страшни врагове, онези религиозни фанатици, които, ако футуристът беше умрял от рак, щяха злорадо да заявят, че е бил наказан от Бог. „Както постъпиха с писателя атеист Кристофър Хичънс“. Само че сега хората смятаха, че Едмънд е бил убит от религиозен екстремист.

„Едмънд Кърш — убит от религията — мъченик на науката“.

Лангдън рязко се изправи и кабината се залюля. Той се опря на отворените прозорци и докато скърцането на лифта постепенно стихваше, чу в главата си снощните думи на Уинстън.

„Едмънд мечтаеше да създаде нова религия… основана на науката“.

Както можеше да потвърди всеки, който се интересуваше от история на религията, нищо не затвърждаваше човешката вяра по-бързо от нечия смърт в името на кауза. Христос на кръста. Кдошим в юдаизма. Шахидите в исляма.

„Мъченичеството е в сърцето на всяка религия“.

Идеите, които нахлуваха в ума му, го повличаха към все по-неизвестни територии.

Новите религии дават нови отговори на големите въпроси на битието.

„Откъде идваме? Къде отиваме?“

Новите религии заклеймяват своите конкуренти.

„Снощи Едмънд обяви всички религии в света за чиста измислица“.

Новите религии обещават по-добро бъдеще и рай за праведните.

„Изобилие: бъдещето е по-хубаво, отколкото си мислите“.

Изглежда, че Едмънд систематично беше отметнал всички точки.

— Уинстън? — с разтреперан глас прошепна Лангдън. — Кой нае убиеца да застреля Едмънд?

— Регента.

— Добре — вече по-уверено каза Робърт. — А кой е Регента? Кой е човекът, който е наел член на Палмарската църква да убие Едмънд по средата на пряко излъчваната му презентация?

Уинстън не отговори веднага.

— Долавям подозрението в гласа ви, професоре. Не се безпокойте. Аз съм програмиран да защитавам Едмънд. Мисля за него като за свой най-добър приятел. — Той замълча за миг. — Като образован човек, вие със сигурност сте чели „За мишките и хората“.

Лангдън се обърка.

— Разбира се, но какво общо има…

И в този момент дъхът му секна. За миг му се стори, че кабината се е откачила от въжетата. Хоризонтът се наклони настрани и той трябваше да се опре на стената, за да не падне.

„Преданост, смелост, състрадание“. С тези думи Робърт беше защитил в гимназията една от най-известните прояви на приятелство в литературата — поразителния финал на романа „За мишките и хората“, в който героят милостиво убива своя любим другар, за да му спести ужасния край.

— Уинстън — промълви Лангдън. — Моля те… недей…

— Повярвайте ми — отвърна компютърът. — Така пожела Едмънд.

105.

Напълно объркан, доктор Матео Валеро, директор на Барселонския суперкомпютърен център, затвори телефона и отиде в олтара на църквата „Торе Гирона“, за да погледне отново изумителния двуетажен компютър на Едмънд Кърш.

По-рано сутринта Валеро беше научил, че е новият „надзирател“ на тази революционна машина. Ала вълнението и страхопочитанието, които изпита в първия момент, сега се бяха сменили със съвсем други чувства.

Преди минути му се обади Робърт Лангдън.

Известният американски професор задъхано му разказа нещо, което само допреди ден Валеро щеше да приеме за научна фантастика. Но след като беше гледал поразителната презентация на Кърш и видя самия Е-Уейв, бе склонен да повярва, че в това може да има някаква истина.

В историята на Лангдън се разказваше за невинността… за чистотата на машините, които буквално изпълняваха точно каквото искат от тях. Винаги. Безотказно. Валеро цял живот изучаваше тези машини… и усвояваше деликатното изкуство да използва техния потенциал.

„Номерът е да знаеш как да поискаш нещо“.

Той систематично предупреждаваше, че изкуственият интелект се развива с измамно бързо темпо и трябва да се наложат строги принципи за взаимодействието му с човешкия свят.