Читаем Произход полностью

В светлината на този бум от интерес към техниката Лангдън се удивляваше, че почти никой не знае за Уинстън — Кърш беше запазил своето творение в пълна тайна. Светът несъмнено щеше да научи за двуделния суперкомпютър на Едмънд Е-Уейв, завещан на Барселонския суперкомпютърен център, и професорът се чудеше колко време ще мине, докато програмистите започнат да използват инструментите на някогашния му студент, за да създават съвсем нови Уинстъновци.

В кабината стана горещо и той нямаше търпение да излезе на чист въздух и да разгледа крепостта, двореца и прочутия Вълшебен фонтан. Искаше поне за един час да мисли за нещо друго освен за Едмънд.

Любопитен да научи нещо повече за историята на Монтжуик, Робърт насочи вниманието си към голямата информационна табела, монтирана на стената на лифта. Зачете текста, но успя да стигне само до първото изречение.

Лангдън се вцепени. Току-що беше направил неочаквана връзка.

„Няма как да е съвпадение“.

Колкото повече размишляваше за това, толкова по-неспокоен ставаше. Накрая извади джиесема на Едмънд и препречете цитата от Уинстън Чърчил на скрийнсейвъра.

„Историята ще бъде благосклонна към мен, защото възнамерявам да я напиша“.

Той дълго се взира в думите, после натисна иконката У и вдигна телефона към ухото си.

Отсреща му отговориха незабавно.

— Професор Лангдън, предполагам? — разнесе се познат глас с британски акцент. — Тъкмо навреме. Скоро ще се оттегля.

— Monte означава „хълм“ на испански — без каквото и да било предисловие заяви Робърт.

Уинстън му отвърна с типичния си неумел смях.

— Така е, определено.

— A iglesia означава „църква“.

— Втори верен отговор, професоре. Направо можете да давате уроци по испански…

— Което означава, че „monte@iglesia“ буквално означава „хълм@църква“.

Този път компютърът се позабави.

— И това е вярно.

— И като се има предвид, че ти се казваш Уинстън, и че Едмънд беше голям почитател на Чърчил, имейл адресът „хълм@църква“ ми се струва странно…

— Съвпадение ли?

— Да.

— Е, статистически погледнато, трябва да се съглася — весело отговори компютърният глас. — Предполагах, че ще направите връзката.

Лангдън смаяно погледна през прозореца.

— Monte@iglesia.org… си ти.

— Точно така. В края на краищата все някой трябваше да драсне клечката на фитила вместо Едмънд. Кой можеше да го направи по-добре от мен? Създадох monte@iglesia.org, за да мога да пращам информация на уебсайтовете за конспиративни теории. Както знаете, конспирациите имат свой собствен живот и аз изчислих, че онлайн активността на Монте ще увеличи зрителската публика на Едмънд с цели петстотин процента. Действителният процент се оказа шестстотин и двайсет. Както вече съм ви казвал, според мен Едмънд щеше да се гордее.

Вятърът разклати кабината на лифта и Робърт положи усилия, за да се съсредоточи върху смисъла на казаното.

— Уинстън… Едмънд ли те помоли да направиш това?

— Не изрично, не, обаче инструкциите му бяха да измисля находчиви начини, чрез които колкото може повече да увелича публиката на презентацията му.

— Ами ако те разкрият? — попита професорът. — Monte@iglesia.org не е най-загадъчният псевдоним, който съм срещал.

— Само шепа хора знаят за моето съществуване и след около осем минути аз ще се изтрия и няма да ме има, тъй че това не ме безпокои. „Монте“ просто беше средство да служа по-добре на интересите на Едмънд и както отбелязах, аз съм убеден, че той щеше да е изключително доволен от това как свърши всичко за него.

— Как свърши ли?! — възкликна Лангдън. — Та Едмънд беше убит!

— Грешно ме разбрахте — спокойно отвърна Уинстън. — Говорех за пазарното проникване на презентацията му, което, вече споменах, беше първостепенната задача.

Деловият тон на това заявление напомни на Робърт, че макар да звучи като човек, Уинстън определено не е човек.

— Смъртта на Едмънд е ужасна трагедия и ми се ще да беше останал жив, разбира се — прибави компютърът. — Важно е обаче да се знае, че той се беше примирил със скорошния си край. Преди един месец ме помоли да проуча най-добрите методи за асистирано самоубийство. След като прочетох стотици случаи, получих резултата „десет грама секобарбитал“, с които той се сдоби и носеше със себе си.

Сърцето на Лангдън се сви от състрадание към стария му приятел.

— Щял е да се самоубие, така ли?

— Категорично. И проявяваше изключително чувство за хумор в това отношение. Докато обсъждахме находчиви начини за увеличаване на публиката на неговата презентация, той се шегуваше, че може би просто трябва да изпие хапчетата секобарбитал в края на шоуто и да умре на сцената.

— Наистина ли го е казал? — изуми се Робърт.