— Да разрушиш базиликата означава да се престориш, че изобщо не сме преживявали тази част от историята си — лесен начин да си позволим да продължим по-щастливо нататък, да се залъжем, че никога няма да се появи нов Франко. Само че той може да се появи, разбира се, и ще се появи, ако приспим бдителността си. Може би си спомняш думите на нашия сънародник Хорхе Сантаяна…

— „Онези, които не помнят миналото, са осъдени да го повтарят“ — произнесе Хулиан запомнения наизуст още в началното училище вечен афоризъм.

— Точно така. И историята многократно е доказвала, че по върховете на властта отново и отново ще се издигат побъркани, яхнали вълните на агресивния национализъм и нетърпимостта, дори там, където това изглежда напълно непонятно. — Кралят се наведе към сина си и гласът му стана още по-настойчив. — Хулиан, ти скоро ще седнеш на трона на тази невероятна земя — модерна, развиваща се държава, която подобно на много други е преживявала мрачни периоди, но е излизала от тях в светлината на демокрацията, търпимостта и любовта. Тази светлина обаче ще помръкне, ако не я използваме, за да просветляваме умовете на бъдещите поколения.

Баща му се усмихна и в очите му проблесна неочаквана жизненост.

— Моля се, когато станеш крал, Хулиан, да успееш да убедиш нашия славен народ да преобрази това място в нещо много по-могъщо от спорен храм и туристическа атракция. Този комплекс трябва да се превърне в жив мавзолей, в ярък символ на търпимостта, където да идват учениците, за да им разказват за ужасите на тиранията и жестокостите на потисничеството, така че никога да не ги забравят.

Кралят продължи, сякаш цял живот е чакал да произнесе тези думи:

— Още по-важно е този мавзолей да разказва и другия урок, който ни дава нашата история — че тиранията и потисничеството са безсилни пред състраданието… че фанатичните крясъци на насилниците в света неизбежно се удавят в единния глас на добротата, който се надига срещу тях. И аз се моля тъкмо този глас, този хор на съчувствието, търпимостта и състраданието, един ден да запее от върха на тази планина.

Докато предсмъртното желание на неговия баща отекваше в ума му в огряната от луната болнична стая, Хулиан се загледа в спящия крал и си помисли, че никога не е изглеждал по-удовлетворен.

Той вдигна очи към епископ Валдеспино и посочи стола до бащиното си легло.

— Поседете при краля. Сигурен съм, че ще му е приятно. Ще предам на сестрите да не ви безпокоят. Ще се върна да ви видя след час.

Валдеспино му се усмихна и за пръв път от първото причастие на Хулиан в детството му пристъпи напред и топло го прегърна. В този момент принцът сепнато усети колко е крехко тялото му под расото. Старецът му се стори по-немощен дори и от краля и той се зачуди дали двамата близки приятели няма да са заедно в рая по-скоро, отколкото очакват.

— Гордея се с вас — каза Валдеспино, когато се отдръпна назад. — И знам, че ще сте милостив владетел. Баща ви добре ви е възпитал.

— Благодаря — усмихна се Хулиан. — Явно е имал добър помощник.

Престолонаследникът остави баща си и епископа и излезе в болничния коридор, като спря да погледне през един панорамен прозорец към великолепно осветения манастир на хълма.

„Ел Ескориал.

Свещеното гробище на испанските крале“.

Спомни си как баща му го беше завел като малък в кралската крипта. Докато гледаше позлатените ковчези, Хулиан бе изпитал странно предчувствие: „Аз никога няма да бъда погребан тук“.

Никога нямаше да забрави това интуитивно усещане, макар да си казваше, че в него няма никакъв смисъл… че просто е уплашена детска реакция към смъртта. Тази нощ обаче, с наближаването на възкачването му на испанския трон, го споходи сепваща мисъл.

„Може би още като малък съм съзнавал истинската си съдба.

Може би винаги съм разбирал защо съм предопределен да стана крал“.

Радикални промени връхлитаха родината му и целия свят. Умираха старите обичаи и се раждаха нови. Навярно идваше време веднъж завинаги да премахнат архаичната монархия. Хулиан си представи за миг как чете безпрецедентна кралска прокламация.

„Аз съм последният крал на Испания“.

Тази мисъл го потресе.

За щастие от унеса му го откъсна вибрирането на джиесема, който му бяха дали агентите от Гуардия Реал. Пулсът му се ускори, когато видя началните цифри на номера: 93.

Барселона.

— Хулиан — нетърпеливо отговори той.

Отсреща чу тих, уморен глас.

— Аз съм, Хулиан…

Силно развълнуван, принцът приседна на един стол и затвори очи.

— Любов моя — промълви той. — Как изобщо бих могъл да изразя с думи колко съжалявам?

100.

Застанала в предутринната мъгла край каменната църква, Амбра Видал нервно притискаше телефона към ухото си. „Хулиан съжалява?!“ Обзе я още по-голям страх от онова, което нейният годеник можеше да ѝ признае за ужасните събития от предишната вечер.

Двамата агенти от Гуардия Видал стояха на почтително разстояние и не можеха да я чуят.

— Амбра — тихо започна принцът. — Моето предложение за женитба… Ужасно съжалявам.

Тя се смути. Тази нощ най-малко я вълнуваше предложението, което ѝ беше направил по телевизията.