— Наложи се да останат в двореца — отговори престолонаследникът. — Идваме да видим баща ми.

— Разбира се, разбира се! Бихте ли слезли от колата…

— Просто ни направете път и ще продължим с този автомобил — сопна се Валдеспино. — Предполагам, че негово величество е в манастирската болница, нали?

— Беше там. — Агентът се поколеба. — Но се боя, че вече го няма.

Епископът ахна ужасено.

По гърба на Хулиан полазиха ледени тръпки. „Баща ми е умрял?!“

— Не! Ъъъ… много се извинявам! — запелтечи агентът, сепнат от собствения си лош избор на думи. — Негово величество го няма — замина преди един час. Взе само персоналната си охрана.

Облекчението, което обзе Хулиан, се смени с объркване. „Напуснал е болницата?!“

— Това е нелепо! — викна Валдеспино. — Кралят ми нареди веднага да доведа принц Хулиан при него!

— Да, получихме изрично нареждане, ваше преосвещенство, и ако слезете от този опел, ще ви осигурим кола на Гуардия Реал.

Епископът и Хулиан се спогледаха озадачено и послушно слязоха. Агентът съобщи на дякона, че вече не се нуждаят от услугите му и трябва да се върне в двореца. Уплашеният младеж безмълвно изчезна в нощта, очевидно облекчен, че ролята му в тазвечерните странни събития е приключила.

Докато агентите прехвърляха принца и Валдеспино на задната седалка на един от джиповете, епископът ставаше все по-нервен.

— Къде е кралят? — попита той. — Къде ни водите?

— Изпълняваме личната заповед на негово величество — отвърна първият агент. — Кралят ни нареди да ви дадем кола, шофьор и това писмо. — Извади запечатан плик и го подаде през прозореца на престолонаследника.

„Писмо от баща ми? — Тази официалност смути Хулиан, особено когато забеляза, че пликът е запечатан с кралския восъчен печат. — Какви ги върши?“ Все повече се опасяваше, че кралят вече не е с всичкия си.

Счупи припряно печата, отвори плика и извади картичка с ръкописен текст. Бащиният му почерк не беше какъвто си го спомняше, но продължаваше да е достатъчно ясен. Докато четеше писмото, объркването му растеше с всяка следваща дума.

Когато свърши, Хулиан пъхна картичката обратно в плика, затвори очи и обмисли възможностите си. Всъщност нямаше никакъв избор, разбира се, така че нареди на шофьора:

— Карайте на север.

Докато се отдалечаваха от Ескориал, престолонаследникът усещаше, че Валдеспино го наблюдава.

— Какво пише баща ви? — попита епископът. — Къде отиваме?!

Хулиан въздъхна и се обърна към верния приятел на баща си.

— Вие самият го казахте преди малко — тъжно се усмихна принцът. — Баща ми още е крал. Ние го обичаме и изпълняваме всичките му заповеди.

77.

— Робърт?… — шепнеше някакъв глас. Лангдън се опита да отговори, но главата му се пръскаше.

— Робърт?…

Една нежна длан го погали по лицето и професорът бавно вдигна клепачи. В първия момент си помисли, че сънува. „Над мен се е надвесил бял ангел“.

Когато позна лицето ѝ обаче, се усмихна немощно.

— Слава богу! — въздъхна Амбра. — Чухме изстрела. — Тя приклекна до него. — Не се изправяй.

Изведнъж го заля страх.

— Мъжът, който ме нападна…

— Вече го няма — успокои го Амбра. — Нищо не те заплашва. — Тя посочи през ръба на централната шахта. — Той падна. Чак долу.

Робърт трябваше да положи усилия, за да осмисли тази информация. Всичко постепенно се връщаше в ума му. Докато мъглата се разнасяше, той направи проверка на състоянието си. Вниманието му се насочи към силното пулсиране в левия му хълбок и пронизващата болка в главата му. Като че ли нямаше нищо счупено. По стълбището отекваха полицейски радиостанции.

— Колко време… бях…

— Няколко минути — каза Амбра. — Ту идваше на себе си, ту се унасяше. Трябва да те прегледат.

Професорът предпазливо се надигна, седна и се облегна на стената.

— Беше морският… офицер. Онзи, който…

— Знам. Онзи, който уби Едмънд. Полицията току-що го разпозна. Те са долу при трупа и искат да дадеш показания, но отец Жоаким им каза никой да не се качва преди екипа от Спешна помощ, който би трябвало да се появи всеки момент.

Лангдън също кимна. Главата му се пръскаше.

— Сигурно ще те закарат в болницата, така че трябва да поговорим още сега… преди да пристигнат.

— За какво… да поговорим?

Тя го погледна загрижено, после се наведе към ухото му и зашепна.

— Не си ли спомняш, Робърт? Ние я открихме — паролата на Едмънд: „Отишли са си мрачните религии и благата наука се е възцарила“.

Думите ѝ пронизаха мъглата като стрела и Лангдън се поизправи. Мислите му внезапно се бяха прояснили.

— Благодарение на теб стигнахме дотук — продължи Амбра. — Аз ще свърша останалото. Ти каза, че можеш да намериш Уинстън. Компютърната лаборатория на Едмънд. Само ми обясни къде да отида и по-нататък ще се справя сама.

Спомените му нахлуха обратно като придошла река.

— Наистина мога. — „Поне така си мисля“.

— Обясни ми.

— Трябва да отидем в другия край на града.

— Къде?

— Не знам адреса. — Професорът опита да се изправи и се олюля. — Но мога да те заведа…

— Седни, Робърт! — спря го Амбра.

— Да, седнете! — разнесе се мъжки глас и на стълбището под тях се появи задъханият Беня. — Екипът от Спешна помощ пристига всеки момент.