Когато и последната светлина в къщата угасна, Бруно излезе от колата. Беше дал на Тими приспивателно и сега го носеше на рамото си. Бавно и внимателно мина през оградата, за да не го разбуди. Отнесе го до павилиона и отвори вратата на сервизното помещение. Положи го върху купчината одеяла, приготвена за него, и върза ръцете и краката му, макар и не твърде стегнато.

Тими се размърда и оказа лека съпротива, когато Бруно завърза кърпа през устата му, но после отново заспа дълбоко.

Бруно знаеше, че утре служебният микробус ще мине да го вземе. Няма да има правдоподобно обяснение, ако не се яви на уговореното място. „Хлапето ще е добре, докато се върна — помисли си той. — Дори да се събуди, няма да се освободи — ръцете му са вързани на гърба.“

Сега, когато краят наближаваше, преценяваше, че не само е адски спокоен, но и ще остане адски спокоен. Погледна заспалия Тими. Пълната луна осигуряваше достатъчно светлина, за да разгледа внимателно лицето му.

— Един ден съвсем щеше да заприличаш на баща си — промълви той. — А майка ти е в къщата ей там и не подозира, че ти си тук. Чакай само да разбере, че си изчезнал.

Редно беше да си тръгва, но не се въздържа да бръкне в джоба за малката кутия. Отвори я, извади яркосини лещи и ги постави на очите си. Не ги беше слагал досега, защото се открояваха и ако някой го забележеше, щеше да го опише. Сети се как чу преди пет години Тими да изхленчва: „Сини очи застреля татко!“.

Така е, помисли си той. Направих го.

Свали лещите, щяха да му трябват за следващия ден.

91.

Лио Фарли не заспиваше. Ченгето у него долавяше тревожни сигнали. Опита се да ги прогони.

„Лори е добре — повтаряше си той. — Радвам се, защото Алекс Бъкли е в къщата. Очевидно харесва Лори, но по-важното е, че е наясно за потенциално експлозивната ситуация в онази къща, докато именно тези хора са там.

Тими звучеше чудесно. Ще го видя в неделя.

Тогава защо, по дяволите, съм толкова убеден, че нещо не е наред? Възможно е да е от всичките тези монитори по мен. В състояние са да подлудят всекиго.“

Сестрата беше оставила приспивателно на нощното шкафче.

— Не е силно — бе пояснила тя, — но ще намали напрежението и ще заспите.

Лио го взе, но бързо го върна обратно. „Нямам никакво желание да се събудя замаян — помисли си той ядосан. — А и знам — няма да ми помогне да заспя.“

92.

В три сутринта Джейн стана тихо от леглото, отвори вратата и отиде до стаята, където спеше Мюриъл Крейг.

Шумното й хъркане доказваше, че е под влиянието на изпития алкохол. Джейн пристъпи на пръсти до леглото, наведе се и вдигна възглавницата в ръката си. После с бързо, отсечено движение я постави върху лицето на Мюриъл и я притисна.

Хъркането мигом спря и се превърна в задавен звук. Силни ръце държаха плътно възглавницата към лицето й. Мюриъл започна да се бори за въздух.

Размаха ръце и се опита да отмести възглавницата.

— Не си прави труда — прошепна някой.

Всякакви остатъци от мъгла в главата й изчезнаха.

„Не искам да умра — мислеше Мюриъл. — Не искам.“

Дългите й нокти се впиха дълбоко в коварните ръце и за момент хватката се разхлаби. Мюриъл избута възглавницата и изпищя. В следващия момент възглавницата прилепна още по-плътно към лицето й.

— Нали не си въобразяваш, че ще ти го отстъпя? — просъска Джейн злобно. Продължи да натиска възглавницата силно към лицето на Мюриъл. — Може и да знаят, че съм убила Бетси, но ти нямаш никакъв шанс с него. Той е мой. Мой е!

Всички на втория етаж чуха писъка, но не можеха да повярват.

Алекс влетя пръв, пребори се с Джейн и я събори на пода. Запали лампата и видя, че лицето на Мюриъл е посиняло. Тя не дишаше. Издърпа я от леглото, сложи я на пода и започна да й прави изкуствено дишане.

Докато Робърт Пауъл тичаше по коридора, от другия край се появиха четирите абсолвентки, следвани от Род. С разширени от ужас очи Джейн ги погледна и понечи да побегне, все така стискайки възглавницата.

— Ти?! — извика Пауъл. — През цялото време си била ти!

Препъвайки се и дишайки тежко, Джейн се отправи надолу към кухнята. Плъзна вратата към верандата и потъна в тъмнината. Стигна до басейна, когато Робърт Пауъл я сграбчи.

— Ти си била — просъска той. — През цялото време си била ти! В продължение на двайсет години съм те виждал всеки ден и нито за секунда не заподозрях, че ти си убила любимата ми Бетси.

— Обичам те, Роб — простена тя. — Обичам те, обичам те, обичам те.

— Не можеш да плуваш, нали? Страх те е от водата, нали? — С рязко движение я бутна в басейна и заглуши отчаяните й вопли за помощ с крясъците си: — Джейн, Джейн, не се страхувай! Ще ти помогнем, Джейн. Ще ти помогнем. Къде си?

Когато се увери, че е потънала, той хукна, мина край павилиона и продължи по алеята. Най-накрая, изтощен, се строполи на земята. Там го намери появилата се изневиделица патрулна кола. Полицай слезе светкавично и коленичи до него.

— Всичко е наред, господин Пауъл. Всичко е наред. Видяхте ли накъде избяга?