Читаем Под кожата ми полностью

— Беше вълшебна нощ. Спокойна и топла. На верандата имаше оркестър и дансинг. Навсякъде бяха разположили маси с храна. Близо до басейна една маса бе особено красиво подредена. В центъра й стоеше голяма торта. На нея бяха изписани имената на нас, четирите, и имената на съответните ни колежи.

— Ти си ходила на лекции и си се връщала вечер от „Васар“, нали, Клеър?

Алекс долови нещо в очите на Клеър, което не успя да определи. Какво беше? Гняв? Разочарование? Или и двете? Най-неочаквано зададе следващия си въпрос:

— Клеър, беше ли разочарована, че не си на общежитие в колежа, както останалите си приятелки?

— „Васар“ е чудесен колеж. Дори да съм пропуснала част от колежанския живот, като не се настаних в общежитие, бях щастлива да съм у дома, защото с мама бяхме така близки. — В тона на Клеър прозвуча някаква насмешка, ала тя бързо го промени. — Всички страшно много се забавлявахме на тържеството. После, както знаете, момичетата останаха да пренощуват тук. Гостите се разотидоха, а ние, по пижами и роби, отидохме и кабинета и пихме вино. Много вино. Клюкарствахме за събирането, както правят момичетата.

— Майка ти и господин Пауъл бяха ли в кабинета с вас?

— Роб ни пожела лека нощ веднага щом и последните гости си тръгнаха. Мама поседя няколко минути с нас и обяви: „Искам да се облека удобно като вас“. Качи се горе, а след време се върна по пижама и роба.

— Дълго ли остана?

За момент се появи истинска усмивка по устните и в очите на Клеър.

— Мама не беше пияница. Не си мислете подобно нещо. Но обичаше да изпие една-две чаши вино вечер. С нас изпи три, преди да се оттегли горе. Прегърна всяка поотделно и ни целуна. Затова откриха нейно ДНК по пижамите ни и по робите на следващото утро.

— Другите момичета обичаха майка ти, нали?

— Отнасяха се със страхопочитание.

Алекс знаеше какво спести Клеър: всяко от момичетата имаше причина да мрази Бетси Пауъл. Нина, защото майка й не преставаше да я тормози, задето е запознала Робърт и Бетси. Реджина, защото баща й е изгубил всичките си пари, инвестирайки в начинание на Робърт Пауъл. Алисън, защото не е получила чаканата стипендия, понеже Бетси Бонър я е насочила другаде. Робърт Пауъл бе направил щедро дарение на колежа на Алисън. Не забравили жеста там и угодили на Бетси да дадат стипендията на дъщерята на председателката на клуба, в който госпожа Пауъл желаела да членува.

— След като майка ти пожела лека нощ на всички ви, ти видя ли я отново?

— Интересувате се дали съм я видяла жива? — Без да изчака отговора му, Клеър продължи: — За последен път видях майка си жива, когато се обърна, усмихна се и ни прати въздушна целувка. Споменът ми е много ясен. Тя беше изключително красива жена. Винаги носеше добре съчетани по цвят нощници и роби. Онази вечер беше облякла бледосин сатенен комплект, украсен със светли дантели. Косите й бяха разпуснати. Изглеждаше щастлива от успешно преминалото събиране. Следващия път, когато я видях, или Роб, или Джейн бяха махнали възглавницата от лицето й. Очите й бяха отворени. Взираше се незрящо в пространството. Едната й ръка още стискаше възглавницата. Знам, че й се е спяло от изпитото вино, но винаги съм имала чувството, че се е съпротивлявала.

Алекс слушаше, докато Клеър говореше с глас, лишен от всякаква емоционалност. Бе преплела пръсти, а лицето й беше по-бледо от обикновено.

— Как разбра, че се е случило нещо ужасно? — тихо попита Алекс.

— Чух писък от стаята на мама. По-късно разбрах, че го е надал Роб, който й носел обичайната чаша сутрешно кафе. Явно всички ние, момичетата, сме спали дълбоко. Нищо чудно. Бяхме приказвали и пили до три сутринта. Всички се озовахме в спалнята почти едновременно. Джейн явно също бе чула вика на Робърт. Беше пристигнала първа в стаята на мама. Стоеше на колене, наведена над него, а той, сринал се на пода, се гърчеше от болка. Вероятно се е втурнал да махне възглавницата от лицето на мама и е разсипал врялото кафе върху ръцете си. Възглавницата беше отстрани, до главата на мама, и по калъфката имаше петна от кафе.

Алекс забеляза, че изражението на Клеър изведнъж стана ледено. Силно се различаваше от онова, което придоби при споменаването на баба си.

— Какво стана после, Клеър?

— Мисля, че Алисън взе телефона и набра 911. Извика нещо от рода на: „Трябва ни линейка и полиция! Бетси Бонър Пауъл е мъртва! Май е била убита!“.

— Какво правихте, докато ги чакахте?

— Според мен и линейката, и полицията пристигнаха след около три минути. Настана пълен хаос. Буквално ни изгониха от спалнята. Помня, че полицейският комисар ни отпрати по стаите ни, за да се преоблечем. Поиска да му предадем пижамите и нощниците, с които сме спали. По-късно разбрахме, че са ги изследвали за ДНК и потенциални улики.

— И тогава облякохте джинси и тениски, подобни на онези, с които се снимахте сутринта ли?

— Да. После ни съпроводиха долу, тук в кабинета, и ни казаха да изчакаме полицията да ни разпита. Не ни позволиха дори да отидем до кухнята да си направим кафе.

— И още си бясна на това, така ли, Клеър?