Щяха да направят възстановка на сцени от филмите: как четирите вдигат чаши за наздравица; как са се прегърнали през кръста; как позират пред камерите.

„Изглеждам добре — помисли си Клеър. — Вече толкова съм заприличала на скъпата си майка.“

Тихо почукване на вратата й подсказа, че поръчаната пилешка салата и студеният чай са пристигнали.

Но докато хапваше от салатата и отпиваше от чая, Клеър си даде сметка, че не е толкова храбра, за колкото се смята.

Нещо й подсказваше да не осъществява плана си.

Това са нерви, опита се да си вдъхне увереност тя, просто нерви.

Ала не беше само това, имаше и нещо друго.

Вътрешният й глас повтаряше като барабанен тътен: Не го прави. Не го прави. Рискът е прекалено голям!

13.

Пътуваха дълго от Кливланд до летище „Уестчестър“. Силна буря принуди машината им да стои на пистата два часа и макар да пътуваха с частен самолет, пак нямаше много място за раздвижване. Това се отрази доста зле на гърба на Род. В един момент Алисън даже предложи да се откажат от начинанието.

Род възрази:

— А ли, това е шансът ти да получиш образованието, което винаги си искала. Средствата от Пауъл и студиото възлизат на триста хиляди долара. Ще стигнат за медицинския университет и всички допълнителни разходи. Цял живот мечтаеш да учиш медицина и да се посветиш на изследователска работа.

„Дори да се прибирам вкъщи след лекциите, ще се налага през цялото време да уча. Какво ще прави Род тогава? А ако отида на общежитие, той ще напусне ли работата в аптеката, за да дойде с мен? А ако дойде, какво ще прави? — Тези въпроси се въртяха в ума на Алисън. — Вторият вариант означава аптеката да остане и без мен, и без него. Ще се наложи да наемем двама души. Дали ще е разумно…“

При кацането в Уестчестър ръчният й часовник показваше три часа. Изражението на Род говореше ясно колко силни болки изпитва. След като се придвижи с патериците от самолета до инвалидния стол, Алисън се наведе към него и прошепна:

— Благодаря, че предприе пътуването с мен.

Той успя да се усмихне.

Слава богу, шофьорът — червендалест петдесетинагодишен мъж с фигура на бивш боксьор — ги чакаше на терминала. Представи им се:

— Джош Дамяно, шофьор на господин Пауъл. Държеше да е сигурен, че ще пътувате удобно от летището до хотела.

— Колко мило от страна на господин Пауъл.

Алисън се надяваше презрението, което изпитва, да не е проличало в тона й. Сега, озовала се отново в Ню Йорк, калейдоскоп от спомени нахлуха в главата й. И двамата не бяха идвали в града от петнайсет години; именно тогава лекарите съобщиха на Род, че не му предстоят нови операции.

Пак по същото време парите им бяха привършили и семейството на Род теглеше заеми, за да ги издържа. В продължение на година Алисън посещава вечерно време необходимите курсове и получи удостоверение да работи като фармацевт. С радост приеха възможността да отидат в Кливланд, за да поемат аптеката на братовчед й.

„Обичам Ню Йорк — помисли си тя, — но с такава радост го напуснах. Постоянно имах усещането, че видят ли ме, хората се питат дали аз не съм убила Бетси Бонър Пауъл. През голяма част от времето в Кливланд живеехме спокойно.“

— До вратата има пейки — услужливо обясни Дамяно. — Ще ви настаня удобно и ще докарам колата. Няма да се бавя.

Наблюдаваха го как пое багажа от пилотите. Върна се да ги вземе след пет минути.

— Колата е отвън — обяви той и помогна на Род с инвалидния стол.

Лъскаво черно бентли ги чакаше до бордюра. Дамяно настани Род на задната седалка и Алисън усети как сърцето й се свива.

Толкова силно го боли, помисли си тя, а никога не се оплаква. И никога не говори за провалената футболна кариера…

Големият автомобил тръгна.

— Няма много движение — отбеляза Дамяно. — Ще стигнем до хотела за двайсетина минути.

Бяха избрали да отседнат в „Краун Плаза“ в Уайт Плейнс. Градчето се намираше достатъчно близко до Сейлъм Ридж, но достатъчно далеч от хотелите, където бяха отседнали другите три приятелки, също участнички в предаването. Лори Моран се бе погрижила за това.

— Двамата добре ли сте? — попита Дамяно загрижено.

— Много ми е удобно — увери го Алисън.

Род също потвърди. После се наведе към нея и прошепна:

— Али, добре е пред камерите да не споменаваш за сомнамбулизма си и вероятността да си била в стаята на Бетси през онази нощ.

— О, Род, за нищо на света не бих го направила! — възкликна Алисън ужасено.

— И освен ако не те питат, не споделяй надеждите си да следваш медицина. Така само ще напомниш на всички колко разочарована остана, когато не получи стипендията, и колко бясна беше на Робърт Пауъл, че склони декана да я даде на Вивиан Фийлдс.

Само споменаването на онзи злощастен ден, когато завърши колежа, беше достатъчно да накара лицето на Алисън да се изкриви от болка и гняв.