Основната мебел в стаята бе черен шкаф за документи, разположен в средата на помещението като кухненски блок в модерна кухня. Натъпкани с книги и класьори полици заемаха три от четирите стени. Външната стена, на която имаше само едно прозорче, бе облепена със зелено фолио, върху което можеше да се пише. На нея Герлинде бе залепила снимки, скици на кораба, планове на каюти, вестникарски статии, пощенски картички и всред тях бележки на ръка, изписани с бял маркер. Мартин видя множество стрелки, черти, думата „килър“ бе дебело оградена, както и „Бермудска палуба“, които видя на три места. Герлинде отвори едно от горните чекмеджета и измъкна оттам тънка папка, от която дръпна една вестникарска статия. „Изчезнали в открито море“ — така гласеше заглавието на „Анаполис Сентинел“, американско местно списание.

— Един от акционерите на корабната компания е медиен магнат, който направи всичко възможно историята да не се разгласи. С изключение на няколко интернет блога това тук е единствената информация, публикувана по случая.

Герлинде посочи с пръст една от снимките, на която майка и дъщеря бяха заснети на влизане в кораба на подвижния мост, където снимаха гостите на Султанът, за да могат по-късно да им връчат снимките срещу солена сума.

— Съпругата и синът ви са изчезнали от Султанът преди пет години по време на прекосяването на Атлантическия океан, нали?

Мартин кимна като в транс.

— Е, какво да кажа. Австралийският маршрут също не е от най-безопасните. — Тя отново посочи снимката във вестника. — Наоми и Анук Ламар са се изпарили във въздуха преди по-малко от осем седмици, на четири дни път от австралийския бряг.

Мартин дръпна статията от ръката ѝ:

— Случило се е още веднъж?

Още веднъж майка и нейното дете? И пак на Султанът?

Ексцентричната дама поклати глава:

— Не още веднъж, а отново и отново.

Глава 10

Без да отпие и глътка, Юлия остави чашата и косо изгледа Даниел.

— Какъв пасажер?

Капитанът се изсмя безрадостно:

— Не знаеш за какво говоря. Много ясно. Но повярвай ми, това много скоро ще се промени. И тогава това понятие няма да слезе от устата на хората.

Пасажер 23?

— Надявам се това да не е заразно. — Тя се опита да се пошегува, но въобще не ѝ беше смешно.

— За да разбереш какво се е случило, трябва да започна отначало.

Даниел издърпа изпод стола си едно дипломатическо куфарче. Юлия чу изщракването на ключалките и скоро на масичката пред нея се появи тънка черна папка. Той я отвори и я разлисти.

— Случи се преди два месеца по време на околосветския маршрут, в отсечката между Фримантъл и Порт Луис — започна да разказва Даниел и обърна папката така, че Юлия да може да види цветната разпечатка, която показваше две лица: едното на усмихната жена с къса прическа и слънчев тен, която — личеше си от пръв поглед — прекарваше голяма част от времето си във фитнес залата и не влизаше в супермаркет без таблица за изчисляване на калориите. Тя бе прегърнала едно младо, също така стройно момиче, което ѝ напомняше на Лиза, когато бе на десет години — сериозно и открито лице, зачервени страни, разпилени от вятъра, проблясващи като коприна коси, всеки кичур в различен кафеникав тон, ала не по-тъмен от големите очи, които приковаваха погледа на всеки. Момичето имаше леко щръкнали уши, които с времето щяха да „се оправят“ — думата, която Юлия често използваше, опитвайки се да успокои Лиза, когато тя откриеше нещо ново по тялото си, което не ѝ харесваше. По своенравния начин обаче, по който бе погледнала в камерата, девойката без съмнение не се притесняваше от този дефект.

— Това са Наоми и Анук Ламар — поясни Даниел. — Майка и дъщеря. На трийсет и осем и единайсет години, от Съединените щати. И двете са изчезнали от балкона на каютата си в нощта на седемнайсети срещу осемнайсети август.

Юлия отмести поглед от снимката:

— Изчезнали са?

Даниел кимна:

— Като всички други.

Други?

— Чакай малко! — Юлия го погледна скептично. — Искаш да ми кажеш, че на Султанът изчезват хора?

— Не само на Султанът — отвърна Даниел и тупна с пръст по масичката. — На всички круизни кораби. Това е чудовищен проблем, за който няма да намериш и една-единствена думичка в нито един каталог по света. Естествено, няма официална статистика, подобно нещо не трябва да става обществено достояние, но на последното изслушване пред щатския Конгрес индустрията трябваше да оповести истината. След дълго увъртане признахме за 177 безследно изчезнали пасажери за десет години.

177?

— Толкова много? И къде са отишли всички?

— Самоубийства — каза Даниел.

Пулсът ѝ се ускори. Имаше чувството, че ѝ е трудно да диша.

— Или поне това е официалното обяснение, но в повечето случаи действително е така. Довереният учител на Лиза има право — няма по-добро място за самоубийство от круизния кораб. Няма нужда от бръснарски ножчета, въжета, таблетки.

На Юлия ѝ се стегна гърлото.

Сега разбра ли защо трябва да слезете от този кораб?