— Вие също, Том. — Елена хвана ръката му и нежно я стисна. — Значи имате късмет в живота?

— И удоволствие в любовта — ухили се отново той.

— Това звучи добре — рече Елена и стана от стола. — Какво ще кажете…? — Тя кимна с глава към асансьорите. — Обстановката на кораба ми е позната. Имате ли желание да ви поразходя зад кулисите?

Том Шиви изпи бирата си на един дъх, подаде на бармана картата на стаята си, за да запише напитките на неговата сметка, и му остави тлъст бакшиш, а после хукна след елегантната блондинка.

Във възбудено очакване на вечерта и всичко, което тя щеше да донесе.

*

Във възпоменание

на майка ми Криста Фицек

Кафето по-късно!

За книгата и благодарности

Преди книгата да ви поднесе още една малка изненада след стр. 309 (към която можете да се насочите веднага, ако не се интересувате от моето дърдорене относно историята на създаването на „Пасажер 23“), по традиция бих искал тук да ви благодаря. За това, че в приливната вълна от почти сто хиляди нови заглавия на година вие сте взели точно моя роман. И вероятно сега, след края на четивото, имате съвсем погрешна представа за мен.

Вярвате или не — аз обичам круизите. Да, наистина! Като малък дори исках да стана капитан, обаче много бързо се отказах, когато на крехката възраст от единайсет години, докато прекосявахме Ламанша с майка ми, сключихме облог кой от нас двамата на края на пътуването ще нахрани най-много риби. Днес, когато се кача на кораб, винаги си слагам лепенка със скополамин зад ухото — разпознавателния знак на слабаците сред морските туристи. Но съм готов да понеса снизходителните усмивки на опитните морски вълци, стига аз да контролирам местопребиваването на приетата от мен храна, а не обратното.

Въпреки че обичам да съм в открито море, „Пасажер 23“ не е израз на моето — признавам си — понякога малко странно чувство за хумор. Да харесвам круизите и в същото време да ги превърна в сцена на жестоки престъпления за мен не е противоречие. Обичам също и Берлин, но нямам никакви скрупули да населя родния ми град с колекционери на очи и душегубци.

Когато казвам, че круизите ми харесват, нямам предвид задължителното добро настроение на слънчевите палуби или стегнатата програма с организирани излети, чиито обяви в бордовите брошури много напомнят на партийните рекламни листовки, обещаващи поразителни чудеса. Разбира се, тук не става въпрос за „Много пари за малко работа“, а например за „идилично усещане ала Робинзон Крузо“ при посещението на миниатюрен залив с още осемстотин души!

Просто ми харесва представата да се шляя из чужди страни с хотелска стая зад гърба си, без постоянно да трябва да опаковам и разопаковам багажа си. Освен това обичам морето (една астроложка ми каза, че това било типично за децата от зодия везни, които са родени през октомври), при все че на плажа съм твърде мързелив да се помръдна от шезлонга, да вляза в морето, после да се изсуша, още веднъж да се намажа (понеже не се знае дали мазилото действително е водоустойчиво, нищо че го пише на опаковката) — и целият този стрес само за три дължини, понеже и плуването не е моето нещо… както и да е, отклонявам се. Та исках да кажа: за човек като мен, който иска само да съзерцава морето, дългите морски дни са идеални, тъй като на един такъв огромен кораб не получавам сърдити погледи от жена ми само защото не съм искал да поиграя с децата във водата. С което идваме на темата: „Пасажер 23“ е роман. Което ще рече: излъгах ви. Всичко това не се е случвало. Ала както бях казал на едно друго място — всяка добра лъжа си има своето зрънце истина. А в това отношение „Пасажер 23“ има повече семчици, отколкото в една диня. Именно основният лайтмотив, че годишно дузина пасажери изчезват по круизите, е напълно коректен, както и твърдението на капитан Даниел Бонхьофер в книгата, че междувременно в Съединените щати големи адвокатски кантори са се специализирали да представляват роднините на жертвите от круизи. И въобще всички случаи на мистериозно изчезнали хора, които капитанът описва в дванайсета глава, за съжаление, са истина. Единственото, което направих, бе да сменя имената на потърпевшите и на корабите.

През 2011 и 2012 година дори е имало нов трагичен рекорд — 55 души са изчезнали. Ако романът се отнасяше само за тези две години, би трябвало да се казва „Пасажер 27,5“.

До идеята за книгата стигнах през 2008 г., когато в Парк авеню (едно списание, което междувременно изчезна в морето на книжния пазар) прочетох репортаж, който засягаше феномена на изчезналите хора по време на круизи.