Хауъл настани Вайзел в ъгъла на едно от сепаретата и седна до него, като по този начин го заклещи.

— Не можете да постъпвате така! — възкликна банкерът задъхан, като потриваше лакътя си. — Има закони…

— Не съм дошъл тук да се съобразявам със законите ви — прекъсна го Хауъл. — Интересува ни един от вашите клиенти.

— Не мога да обсъждам поверителна информация!

— Но името Берия ви се стори познато, нали? Обслужвате сметката му. Не ми трябват парите. Искаме само да разберем кой ги изпраща.

Вайзел се огледа и видя как оживлението около бара нараства. Помъчи се да улови погледа на управителя.

— Не си правете труда — каза му Хауъл. — Дадох му пари, за да не ни безпокои.

— Вие сте престъпник! — обяви Вайзел. — Държите ме тук против волята ми. Дори да ви кажа онова, което искате да знаете, никога няма да ме оставите…

Хауъл сложи на масата малък касетофон. Включи към него слушалка и я подаде на Вайзел.

— Слушайте.

Банкерът се подчини. След миг очите му се разшириха от учудване. Дръпна слушалката от ухото си и я хвърли през масата. Питър Хауъл помисли, че Джон Смит е проявил предвидливост, като му е изпратил тази част от разпита, в която Берия споменава Вайзел.

— Е, споменава се името ми. Какво от това? Кой е този човек?

— Познахте гласа му, нали? — тихо каза Хауъл.

Вайзел нервно се размърда.

— Може би.

— И може би си спомнихте, че този глас принадлежи на човек, на име Иван Берия.

— И така да е, какво?

Хауъл се наведе към банкера.

— Берия е убиец. Работи за руснаците. С колко пари на руснаци се занимавате, господин Вайзел?

Последва красноречиво мълчание.

— И аз така си помислих — продължи Хауъл. — Затова ще ви кажа какво ще стане, ако не ни сътрудничите. Ще се погрижа руснаците да научат, че сте много словоохотлив, когато стане дума за техните пари. Откъде идват, какво е движението им по сметките — всички тези дребни детайли, които руснаците мислят, че пазите в тайна, защото плащат щедро за вашата дискретност.

Хауъл направи пауза, за да остави възможност на банкера да обмисли думите му.

— А после — продължи той, — когато руснаците научат, ще бъдат много разстроени — и с основание. Няма да приемат никакви обяснения. Извиненията няма да ги трогнат. А загубите ли веднъж доверието им, скъпи мой Вайзел, с вас е свършено. Вие сте работили с много руснаци и знаете, че те никога не забравят и никога не прощават. Ще искат да ви отмъстят и прекрасните ви швейцарски закони и полиция няма да им попречат. Ясен ли съм?

Вайзел почувства как стомахът му се преобръща. Англичанинът беше прав: руснаците бяха варвари, държаха се арогантно и се перчеха с новоспечелените си богатства. И всеки банкер искаше да получи част от състоянието им. Не им задаваха никакви въпроси. Напълно удовлетворяваха исканията им. Руснаците мърмореха срещу хонорарите, но накрая плащаха. А на посредници като Вайзел бяха дали ясно да се разбере, че изгуби ли доверието им, не може нито да избяга, нито да се скрие. Англичанинът приличаше на човек, който наистина би могъл да пошушне на клиентите му, че Вайзел ги е предал. И каквото и да кажеше или направеше банкерът, нямаше да промени мнението на руснаците, след като бяха повярвали в неговата измяна.

— Бихте ли повторили името? — едва чуто попита Вайзел.

— Иван Берия — отговори Хауъл. — Кой му внася парите?

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Изминаха пет часа, откак Дилън Рийд се бе усамотил в космическата лаборатория. През това време той следеше движенията и разговорите на екипажа чрез системата си за връзка. Два пъти Мегън Олсън го попита има ли нужда от помощ; друг път искаше да знае колко дълго Дилън ще работи. Нямаше търпение да започне собствените си експерименти.

„Нямаше да припира толкова, ако знаеше какво става тук“ — недоволно си помисли Рийд.

Учтиво, но твърдо каза на Мегън, че тя и останалите ще трябва да почакат, докато той приключи.

Поради факта, че му се налагаше да следи екипажа, работата отне повече време, отколкото се бе надявал. Другото, което му пречеше, бяха постоянните разговори между екипажа и наземния контрол. Въпреки това Рийд работеше колкото можеше по бързо, като спираше само за да даде почивка на ръцете си, които, пъхнати в дългите гумени ръкавици в кутията, започваха да се схващат.

Значимостта на това, което правеше, го завладяваше. През микроскопа наблюдаваше свят, невиждан от никого — освен от създателя му Карл Бауер. В своята лаборатория на Хавай швейцарският учен бе съумял да промени вируса на вариолата така, че да утрои размерите му и да му позволи по-нататъшен растеж. Но възможностите на Бауер бяха ограничени от гравитацията; същото не важеше за Рийд.