— Франк? Картър? Уолъс?

Чу само припукване на статично електричество. Имаше повреда в устройството й за свръзка.

Мегън изостави захранването, което проверяваше, и натисна дръжката на вратата на въздушната камера. За неин голям ужас тя не помръдна.

* * *

Дилън Рийд стоеше в космическата лаборатория и стискаше хронометър в покритата си с ръкавица ръка. Мутиралата вариола действаше със застрашителна бързина. Знаеше, че трябва да отчете точно за колко време е заразила и унищожила екипажа. Бауер твърдо държеше на мнението си, че единственият начин да се измери способността на новата едра шарка да убива е да се изпробва върху хора. Това беше и начин да се отърват от всички потенциални свидетели. Но за да го направи, Дилън Рийд трябваше да следи хронометъра. Налагаше му се да отвори очи — нещо, което не се осмеляваше да стори, защото тогава щеше да види лицата на хората, които крещяха.

Далеч от него, в друг свят, ръководителят на мисията Хари Ландън лежеше в малък кабинет на един коридор разстояние от наземния контрол и наваксваше часовете изгубен сън, от който така се нуждаеше. Ветеран с двадесетгодишен стаж в НАСА, десет от които бе прекарал в напрегната работа на Кейп Канаверал, Ландън се бе научил да почива, когато му се отвори възможност за това. Умееше и да се буди на мига, бодър и готов за работа.

Ландън усети как нечия ръка се доближава до рамото му, преди още да го е докоснала. Обърна се на другата страна и видя пред себе си лицето на млад механик.

— Какво има? — попита той.

— Проблем на борда на „Дискавъри“ — нервно отвърна механикът.

Ландън се изтърколи от походното легло, грабна очилата, които бе оставил на един от шкафовете, и тръгна към вратата.

— Какво не е наред — механиката, летателните прибори, какво?

— Хората.

Ландън не спря забързания си ход, само викна през рамо:

— Какво искаш да кажеш? Как така „хората“?

— Екипажът… — запъна се механикът. — Нещо става.

Нещо наистина не беше наред — съвсем не беше наред. Ландън го усети още щом влезе в залата на наземния контрол. Всички се бяха надвесили над компютрите и нервно се мъчеха да установят контакт с „Дискавъри“. От малкото, което дочу, когато мина покрай тях, му стана ясно, че на борда никой не отговаря.

Той отиде до командния си пост и изрева:

— Дайте ми визуална връзка!

— Не можем, сър — обади се някой в отговор. — Сигурно видеото им е изключено.

— Тогава ми дайте аудиовръзка!

Ландън сложи на главата си слушалки и опита да овладее гласа си.

— „Дискавъри“, тук ръководител мисия. Моля, обадете се — в слушалките му изпука статично електричество и едва не го оглуши. — „Дискавъри“, повтарям: тук ръководител мисия…

— Наземен контрол, тук „Дискавъри“.

Сподавеният глас накара Ландън да изтръпне.

— Уолъс, ти ли си?

— Да, сър.

— Какво става там, синко?

Наложи му се да изчака поредния пукот. Когато Уолъс отново заговори, му се стори, че кашля.

— Уолъс, какво не е наред?

— Контрол… контрол, чувате ли ме?

— Уолъс, само ни кажи…

— Всички умираме…

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

По време на първите полети със совалка — в началото на 80-те години — бяха въведени процедури за работа при евентуална злополука, повреда или трагичен инцидент. Те бяха записани в така наречената Черна книга и за пръв път бяха приложени на практика през януари 1986 година след злополуката с „Чалънджър 51-L“.

В онзи ден Хари Ландън се намираше в наземния контрол. Още помнеше ужаса, изписан на лицето на ръководителя на мисията, когато совалката избухна седемдесет и три секунди след излитане. Видя как след това той със сълзи на очи взе Черната книга и започна да звъни по телефона.

Пръстите на Ландън трепереха, докато търсеше ключа за чекмеджето, което винаги се бе молил да не се случи да отваря. Черната книга беше тънка папка, той я отвори, посегна към телефона, но се поколеба.

Стана, включи слушалките и микрофона си към интеркома, който го свързваше с всички останали от персонала.

— Дами и господа — мрачно заговори Ландън, — моля за малко внимание… Благодаря. Всички чухте последния ни разговор с „Дискавъри“. Ако сме разбрали правилно — а не знаем дали е така, тогава сме изправени пред истинска катастрофа. Най-доброто, което можем да направим за нашия екипаж, е да следваме процедурите и да бъдем готови да отвърнем на всяка молба за помощ. Продължавайте да следите всички аспекти на полета и състоянието на совалката. Ако забележите отклонение или нещо необичайно — колкото и незначително да ви се струва, искам да ми бъде съобщено. Искам при мен да дойде екипът с данните и да прегледаме всички записи, всеки разговор, всяко предаване. Каквото и да се е случило там, станало е бързо. Но все трябва да е започнало отнякъде. Искам да разбера откъде.

Той помълча малко.

— Знам какво си мислите и какво изживявате. Знам, че това, за което ви моля, е трудно. Но не бива да губим надежда, че на борда може да има оцелели. За тях ще работим. Колкото и хора да са останали, искаме да се върнат на Земята живи и здрави. Нищо друго няма значение.

Ландън се огледа.

— Благодаря на всички.