Читаем Пактът „Касандра“ полностью

Клайн поклати глава.

— Докато ти говореше, се свързах с мой познат в полицията на окръг Колумбия. Той вкара колата в списъците за издирване, като описа случая като обикновена кражба. Досега не е открил нищо. Няма нищо и за шофьора. — Той направи пауза. — Отначало си помислих, че има логично обяснение за това, че на колата е имало емблема на НАСА. Но сега…

— Трилор работеше в НАСА — каза Смит. — Може просто да е поискал служебна кола да го вземе от „Дълес“. Едва ли е очаквал, че някой ще го преследва.

— Но после същата кола преследваше теб, нали? — Клайн внимателно се вгледа в Смит. — Има и още една връзка с НАСА. Миналата нощ доктор Дилън Рийд е имал посещение от лице, което не успяхме да идентифицираме.

Смит рязко се обърна към Клайн. Знаеше, че шефът му живее в свят, в който тайните се споделят само когато е абсолютно необходимо. В този момент ръководителят на Приют едно призна, че има източник в самото сърце на НАСА.

— Мегън Олсън — каза Смит. — На този етап, толкова скоро преди излитането няма откъде другаде да научите. Трябваше да ми кажете, сър.

— Нямаше нужда да знаеш за Мегън — отговори Клайн. — Като стана дума за това, тя не знае за теб.

— А сега защо ми казвате?

— Защото все още не разполагаме с никаква следа от вируса. Сигурно помниш, че смятах, че се намира в района на окръг Колумбия, защото Трилор избра да кацне точно там.

— Така е. От Лондон можеше да отиде навсякъде другаде.

— Сега си мисля, че може да има връзка между Трилор и Рийд.

— Затова ли Мегън е там — да следи Рийд? — попита Смит.

— Защо не ми кажеш дали не знаеш нещо за Рийд, което да подсказва, че е замесен в подобен заговор?

Смит поклати глава.

— Не познавам Рийд толкова добре. Но репутацията му в института беше безупречна. Искате ли да отида дотам и да видя какво мога да открия?

— Няма време — отвърна Клайн. — Трябваш ми за друго. Ако разрешим тази загадка, ще разполагаме с достатъчно време да разследваме Рийд, когато совалката се върне.

Клайн взе две папки.

— Това са досиетата на двамата войници, с които Хауъл се е срещнал в Палермо.

— Изглеждат доста тънки, сър — отбеляза Смит.

— Нали? Данните са цензурирани. Дати, места, поръчки, йерархия на командване — много неща липсват. А телефонният номер, който Никълс му е дал, не съществува.

— Какво означава това, сър?

— Джон, неофициално ще ти кажа, че не се зарових повече, защото не знам с кого си имаме работа. Но трябва да открием накъде води тази армейска следа. Искам да направиш същото, което направи и в Хюстън: да залюлееш паяжината и да видиш какъв паяк ще изскочи оттам.

* * *

Три часа след като напусна Венеция, Питър Хауъл се регистрира в цюрихския грандхотел „Долдер“.

— Има ли някакви съобщения за мен? — попита той служителя на рецепцията.

Предадоха му дебел пергаментов плик. Когато го отвори, Хауъл намери лист ароматизирана хартия, на който беше написан адрес. Макар че писмото не бе подписано, той знаеше кой го изпраща — една осемдесетгодишна грандама, която работеше в шпионажа още от Втората световна война.

„Как, по дяволите, Вайзел може да си позволи да вечеря на Лебедовата алея с банкерската си заплата?“ — запита се Хауъл и реши, че не би било зле да проучи това.

След като се преоблече в делови костюм, Хауъл взе такси до центъра на финансовия район на града. Минаваше осем и наоколо нямаше признаци на живот, само няколко яркоосветени витрини на магазини и заведения. На вратата на едно от тях имаше златен лебед.

Интериорът до голяма степен отговаряше на онова, което Хауъл бе очаквал: луксозно бирхале с лъскави тавани, хоросанова мазилка и масивни мебели. Сервитьорите бяха в официални ливреи, приборите от масивно сребро, а управителят озадачен от наглостта му на турист, който си въобразява, че може да вечеря в заведението му без резервация.

— Аз съм гост на господин Вайзел — съобщи му Хауъл.

— А, на господин Вайзел… подранили сте, господине. Масата на хер Вайзел е приготвена за девет часа. Моля, седнете във фоайето или на бара, ако предпочитате. Когато дойде, ще го упътя към вас.

Хауъл се оттегли във фоайето, където след няколко минути се разговори оживено с млада дама, чиито гърди заплашваха да изскочат от деколтето на вечерната рокля. Въпреки това успя да забележи как управителят се приближи към току-що пристигналия млад човек и му посочи англичанина.

— Познаваме ли се?

Хауъл погледна през рамо към високия слаб мъж с пригладена назад коса и тъмни, почти черни очи. Предположи, че хер Вайзел е малко под четиридесетте, харчи цяло състояние за костюмите и фризьора си и гледа на по-голямата част от света с неприкрито презрение.

— Питър Хауъл — представи се англичанинът.

— Англичанин… Работите ли с Офенбах банк?

— Не, имам работа с вас.

Вайзел бързо замига.

— Сигурно е станала грешка. Никога не съм чувал за вас.

— Но си чувал за Иван Берия, нали, синко?

Хауъл застана до Вайзел и стисна ръката му малко над лакътя. Устата на банкера започна да се криви от болка — англичанинът бе притиснал важен нерв.

— В ъгъла има приятна спокойна маса. Защо не пийнем по нещо?