— Знаеше ли, че ще трябва да го убиеш?

— Да.

— Герд ли ти каза да го направиш?

— Да.

— Герд споменавал ли е американци? Някога контактувал ли си пряко с американци?

— Само с шофьора си. Но не знам името му.

— Той говорил ли ти е някога за Герд или за някой друг?

— Не.

Смит направи пауза, за да овладее объркания поток на мислите си. Който и да провеждаше тази операция, явно беше издигнал непреодолима преграда между него и убиеца.

— Иван, не искам да слушаш това.

— Добре — Берия се обърна на другата страна. Лицето му беше безизразно.

— Джон, той няма какво повече да ни каже — обади се Киров. — Можем да измъкнем още малко подробности, но не знам дали си струва — генералът разпери ръце. — Нещо ново за линкълна?

— Това е кола на НАСА. Използват я десетки шофьори. Клайн все още проучва нещата — Смит направи пауза. — Трябваше да пипнем шофьора. Сега вече сигурно е съобщил, че Берия е изчезнал. Шефовете му ще стигнат до очевидния извод. Отсега нататък ще бъдат много по-предпазливи.

— Говорихме за това — напомни му Киров. — Невъзможно беше сами да хванем Берия и шофьора. Щеше да ни трябва подкрепление.

— Берия ни даде две имена: Офенбах банк и господин Вайзел — обобщи Смит и разказа на Киров за венецианската връзка.

Руснакът вдигна глава.

— Вайзел трябва да е работил с Герд. Може да са разговаряли, дори да са се срещали…

Смит довърши мисълта му:

— В такъв случай сигурно знае истинското име на Герд, нали?

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Когато Иван Берия не се появи в уреченото време, шофьорът на линкълна слезе от колата. В този квартал имаше голяма вероятност до два-три часа да я откраднат. След това щяха или професионално да я разглобят на съставните й елементи в магазин за авточасти, или дребни крадци да я нарежат на парчета. При всички случаи колата щеше да изчезне безследно.

Дори ако властите по някакъв начин изпревареха кражбата, автомобилът нямаше да ги наведе на следа. Шофьорът беше карал само с ръкавици; едва ли щяха да намерят някакви улики, които да ги отведат при него. Името му не фигурираше никъде в документите на НАСА. Колата беше записана на името на шофьор, който понастоящем работеше в Пасадина, Калифорния.

На станцията на метрото при Кънектикът авеню и Кю стрийт човекът се обади на началника си. Спокойно обясни какво се е случило и предположи, че убиецът е заловен. От другия край го инструктираха да отиде незабавно на летище „Дълес“. В един багажен сейф го очакваха два плика: единият с пари и документи за самоличност, другият с дрехи. Щеше да намери и билет до Канкун, Мексико, където трябваше да остане до второ нареждане.

След като приключи разговора си със шофьора, Антъни Прайс се обади на доктор Карл Бауер, който се бе завърнал от Кейп Канаверал, Хавай, където се бе срещал с Дилън Рийд, за да му предаде променения вирус на едрата шарка.

— Става дума за онзи проблем. Нали изпрати твоя човек да го разреши? — заговори той с рязък тон. — По-лошо е от миналия път.

След като съобщи на Бауер всички подробности, Прайс добави:

— Ако Берия е заловен, можем да се обзаложим, че това е работа на Смит. Накрая ще проговори — ако вече не го е направил.

— И да го е направил, какво от това? — попита Бауер. — Не се е срещал с никого от нас. Не знае имената ни. Трилор е мъртъв. Следата свършва до него.

— Следата трябва да свърши до Берия! — отсече Прайс. — Трябва да се заемем с него.

— Докато е в ръцете на Смит? — попита саркастично Бауер. — Моля те, кажи ми как смяташ да се добереш до него.

Прайс се подвоуми. Смит едва ли държеше Берия във федерален затвор или в някой арест. Вероятно го беше скрил някъде, където никой не можеше да го намери.

— Тогава трябва да ускорим нещата — каза той. — Да отвлечем вниманието.

— Ако направим това, ще изложим на опасност Рийд и целия проект.

— Ако не го направим, ще изложим на опасност себе си! Чуй ме, Карл. Рийд трябва да започне експеримента вдругиден. Няма причина да не го започне сега.

— Всички експерименти се провеждат по фиксиран график — отговори Бауер. — Ще изглежда подозрително, ако Рийд смени последователността им.

— Предвид обстоятелствата смяната на графика ще е последното нещо, за което някой би се замислил. Въпросът е да доведем мутацията докрай колкото е възможно по-бързо и да покрием следите си.

От другата страна на линията настъпи тишина. Прайс затаи дъх. Запита се дали старият учен не играе сам за себе си.

— Много добре — каза накрая Бауер. — Ще се свържа с Рийд и ще му кажа да ускори графика.

— Кажи му да работи колкото е възможно по-бързо.

— Дотолкова, доколкото позволява предпазливостта.

Търпението на Прайс беше на изчерпване.

— Не ме баламосвай, Карл. Кажи му да приключва с това.

Карл Бауер се загледа в замлъкналата слушалка. Помисли си, че Антъни Прайс е още един от бюрократите, заразени с наполеонов комплекс и отровени от привидно безграничната си власт.